25.02.2011г.
Ние употребихме повече време и сили да разнищим как Васил Левски е убил калфата, защо го е убил и правилно ли го е убил, и имал ли е любовница, отколкото да вникнем надълбоко в болезнено изохканото от него ”Народе ... “ с четирите питанки на края ... . Интересът ни е насочен повече към делата му, възхищаваме се от неговата смелост, съобразителност и хладнокръвие и по-малко зачитаме словата му, изказани или написани във връзка с ”народната работа”.
Така е, защото делата на Апостола ни изпълват с гордост, покрай тях и ние що-годе се усещаме значими, докато размишляването върху посланията му е, меко казано, притеснително и предизвиква неудобство в главите ни от възникващите в тях въпроси, предвид  днешното битово и духовно състояние на народа и държавата ни.
Какво ще кажат, например, поклонниниците на монархията и ексмонарха, продължаващи все още да го величаят?
Ключ за разбиране на неговия вопъл е стихче на поборник свещеник Груйо Тренчов от поемата му ”Епопея на Априлското възстание”, в която, разказвайки за първата си среща с Георги Бенковски, светиня му пише :
”Асъ тая вест от Левски бях я слушал,
но за работа твърде не бех я земал,
защото, наскоро тая работа са изяви,
Левски обеси, и неколцина в Диар-Бекир прати”.
Един духовно буден човек като поп Груйо, проявил национално самочувствие още като дете – веднъж в селото пристигнал по служба въоръжен турски чиновник. Пътят върви покрай реката и минава в близост до поповата къща, която е в началото на селото. Група деца, сред които и деветгодишния Груйо, играели на пътя и забелязвайки идващият отдолу по пътя турчин, бързо се разбягали и изпокрили. От баба си знам, че страхът от турчина е бил насаждан у децата още в люлката. Та останал сам, невръстният ни герой се възкачил на един камък, замахал с ръце, както петлите махат и пляскат с крилата си, когато кукуригат и с пълен глас завикал :
”Турчине, кукурчине,
имаме си зъл петел,
ще се качи на гредата,
ще ти цъкне на брадата”.
Знае се, че по онова време брадите са били на мода и всички турци, с изключение на кьосетата, са били брадати. Турчинът явно е поназнайвал български език, защото се втурнал да гони малкия ”вагабонтин” и само своевременната и смела намеса на баба му Нена, която с дърво в ръка се опълчила на турчина и с викове и клетви го отказала от намерението му да отмъщава за нанесената обида, и така отървала от як пердах внука си ...  – чистосърдечно, с по-късна дата си признава, че не е схванал съвсем практическото осъществяване на словото Апостолово. Признава си, а можеше да си премълчи и даже, пак със задна дата, да се похвали с познанството си с великия българин, като други поборници ... .
И още повече – можеше да си поиска владишка корона, съвсем заслужено, впрочем. Както и да е, това е задявка със светиня му, който като всичките свои съселяни е имал чувство за хумор и самоирония и не би се докачил. По-важното е, че три и половина години след срещата си с Васил Левски свещеник Груйо Тренчов е напълно наясно как трябва да се върши народното дело и всеотдайно и бескористно му се посвещава. Явно, през тези години е размишлявал върху чутото от Апостола и по собствен избор го е взел присърце ”за работа”.
За малообразован човек като свещеник Груя са били необходими три-три и половина години за да схване, що е поискал от него Апостолът за извоюването на свободата ни.
За нас, съвременните българи, разбирането на Васил Левски не е въпрос на време и образованост, а въпрос на личен избор – според мен само монархистите и тираните, т. е. недемократите в политиката нямат вътрешна потребност за общуване с Апостола.
Вътрешната потребността за общуване е духовна потребност и като такава е чужда на шумната парадност и противна на користната потребност. Първата е богата на мисли и чувства, а втората на думи. Общуващите с Левски чрез мисли и чувства се забелязват трудно и се възприемат не с очите, а с разума, при общуването в главите им възникват въпроси : за народната работа; за мястото ни сред другите европейски народи; за републиката и монархията; за спазването на закона; за водачите на народа; за свободата и демокрацията; за вярата; за мястото ни във времето; за политическата отговорност пред народа; за вишегласието; за делата и думите; за критиката и самокритиката; за клетвата; за заслугите; за интригите; за печалбите и загубите и въобще за счетоводната отчетност на обществените пари; за духането; за умното и глупавото; ... .
А общуващите с Левски чрез думи се набиват в очите ни, защото вдигат шум, за което ги показват и по телевизията, но не се възприемат от разума.
Те много-много не си задават въпроси, защото са заети с важни обществени дела и така да се каже, нямат време за мислене. Ето – министърът на интериора изостави временно важната борба с престъпността, за да осигури още по-важната за партията си победа на изборите.
Едните ще ги видите в деловия президиум на 19-ти февруари, 3-ти март и 2-ри юни, а другите ще ги видите срещу деловия президиум.
В поемата си свещеник Груйо Тренчов пише и за фискалната политика на Османската империя, което за мен е професионален интерес, а именно :
”Данок върху данок народу налагат,
Без милост бият и затварят,
Владала (крепостни актове) вехти за нови често меняват,
Като че с пари земята щът да (ни) продават.
Комине пишат, по селски порти нумера турят
И за тях насилствено пари да зимат”.
Е, как ви се види? На мен ми идва наум за абсурдния ”ергенски данък”, достигнал до цинично облагане на загубили децата си родители; за демократично наложената смяна на тоталитарните ни лични документи с лични евродокументи – един път, втори път; за също така сменените регистрационни табели на автомобилите с евротабели; за данъка ”колиба”; за винетните стикери изобщо и за еднодневните стикери за леки автомобили в частност; за таксите, които банките събират, с мълчаливото съгласие на държавата, при плащането на данъци и осигуровки, както и всякакви други идиотщини на държавната и общински администрации, и частни корпорации, с които бива подлудяван данъкоплатеца и потребителя.
Впрочем, сегашната власт правилно е разбрала психологията на българина – него само глобата (бъркането в джоба) го прави дисциплиниран и послушен. Знам го и от собствен опит – само с един акт на КАТ за 70,00 лева и отнемане на 16 контролни точки – за превишена скорост, за невключени светлини и за непоставен колан, бях вкаран в правия път. Въпреки че, и сега смятам за глупаво да включваш фаровете на автомобила, когато слънцето грее като през юли, макар че е януари (Разумните хора не си оставят лампите в къщи да светят денонощно, нали. Е, понякога началниците на уличното осветление правят такива глупости, ама то е разбираемо, защото не те плащат тока) – вече слагам колана, включвам светлините и попоглеждам често скоростомера без да разсъждавам, че слънцето грее, слагането на колана при шофиране в населено място не е животоспасяващо необходимо и, че   движението по дълъг мост с две отделни платна позволява и по висока скорост. Така 70,00 лева глоба, прибавени към всички предишни глоби, разбира се и 60,00 лева такса за възстановяване на контролни точки ме направиха послушен пред Закона за движението по пътищата и правилника за неговото приложение, както и към жена ми, когато седи вдясно от мен в автомобила. Именно послушен, защото дисциплиниран, общо взето, съм.
Глобите ще ни направят дисциплинирани, от което имаме голяма необходимост, и засега властта е на прав път. Засега, защото като си знаем манталитета на нашенските управници, вероятността да се изкушат да ни правят и послушни, като прекачат мярата в глобяването и започнат да ни глобяват за неправилно мислене и говорене, е равна на единица.
Светиня му и за това е писал :
”Ако некой им се сопротивеше,
Съ затвор и глоба от власт са наказваше”.