Прочетен: 866 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 13.04 11:13
• Борис се загледа през спуснатото прозорче на ландото […] Наведе се към прозорчето ухилен и бакалинът :
– Утре, кажи го Божик, пък като да чакаме Великден. Ама то се си е зима […].
Глаушев пак нищо не отговори, а си мислеше : "… За тебе е все същото, стига да върви търговията. Ти всичко виждаш от махленското си дюкянче. А ние всички претърпехме поражение и сега в поражението и враговете ни станаха повече. Като чакали на мърша. От всички страни. И ние самите … в разруха. Отвориха се всичките ни рани. Избуяха всичките ни слабости. И един срещу друг. Всеки със своя ум. Всеки със своето безумие. Мърша за хиени и чакали" …
– Великденско време – рече владиката и с тия думи тръгнаха те пак от едно село за друго;
• Балкана развял рунтав плащ по бърда и рътлини, изглежда гордо из висини полите си, завязани вече със златокласи ниви. По ливади и мери припнал жребеца край хергелетата, стадата се разпръснали до пригори атак да пасат. И топло е – по бързеи булки дръстят козеци, нетърпеливи овчарчета обикалят вирищата, само тъй си е ред – докато се не окъпе мечката, никой не смей да потопи снага във водата. Кой знай пък защо окъсня толкози мечкаря! Мъже вече коват пред къщи косите за сенокос, децата забравиха скътаните за мечкаря от Великден червени яйца, а той все още не иде … От всички го чакаше най–много бабината Ценина щерка Калина … Оттогава оживя ѝ мечкаря на сърце. Влезе в градинка, откъсне цвете, реди се, кичи се, а ума ѝ все по него – Да би я зарнал отнейде! Да би дошел и той на кладенеца да ѝ грабне китката, стомните ѝ да напие! А пред Великден, седнала на трема, завъртяла тънък перваз, и сърце ѝ като птичка трепне, ще изскочи;
• Тази вечер всички у Казълбашеви бяха се разшетали като пред Великден. Старата се въртеше улисана в кухнята и постоянно опитваше пилешкото месо и ориза, които се печеха под нажежен връшник. Тя ръсеше сол, опитваше как е с черния пипер и се чудеше дали да сложи още малко червен пипер или да не слага. Не беше леко да се сготви за бъдещ зет …
Той беше скъперник, трепереше над стотинката, но за дрехи пари не жалеше.
– Искам да сте облечени! – караше се той, когато виждаше да излиза някой неприбран и нестегнат – Аз не искам да гледат отзад парцалите и кръпките ви и да ви се подсмиват. Пред чуждите да сте наконтени като на Великден … Едно време хората са посрещани по дрехите, а са изпращани по ума. Сега по дрехите посрещат и по дрехите изпращат … Ума пази за себе си, а дрехите показвай на другите …
Гостите той не обичаше, освен ако бяха някакви богаташи или големци. И поради това на Тодоровден все намираше причини да се пръждоса някъде.
– Гостенин – чуждо куче! – казваше той – Хем го нахраниш, хем те лае …
Севда чакаше празниците с такъв копнеж, с какъвто децата чакат Великден. Стар закон беше – вечерта срещу празника и на самия празник да не се работи. Жените тогава скръстваха ръце и си отдъхваха …
Така отмаляла от надежди и щастливи тревоги, тя изброи студените зимни дни. Не ѝ помогнаха разтривките на баба Саралийка и в ума ѝ бяха заседнали само мръсните и безпътни приказки на старата знахарка. После заплетената къщна работа преди Великден я омота, а почнаха да ходят и на полето, раззеленяло, избуяло, натежало от плодородие, което чакаше неуморната човешка ръка;
• Точно срещу Младена седеше Гела Арнаутката … Младен беше облечен с великденската салтамарка на Минча, с новия му пояс и летните му потури, поизбелели и поизтъркани на ръбовете;
• Дядо си миеше главата от Великден на Великден преди да отиде на черква, но сега бе принуден от изключителните обстоятелства да падне на четири крака пред коритото. Баба натърка плешивото му теме с един голям и твърд като кирпич сапун, ливна му две канчета вода и го избърса. Като го погледна след малко, тя едва го разпозна. Лицето на дядо се бе преобразило до такава степен, че ако облечеше бяла риза с вратовръзка, можеше да мине за секретар–бирник или дори за околийски началник …
В това време баба, обрашнена и омацана до лактите с тесто, точеше баница … Още една разсипия, която дядо понесе с върховни усилия … Но Каракачанката (тази черна циганка, както сполучливо я нарече отпосле дядо) трябваше да види с очите си, че в това семейство делничното меню е обикновена кокоша яхния с тънка баница, а какво ли ще е през празничните дни. Материалното благополучие винаги е било по–убедително пропагандно средство от словесното и баба ми знаеше тази работа още по онова време. При това, както ще видим отпосле, тя бе привърженица на идеалистическото мировъзрение, бе набожна, ходеше всяка неделя на черква без да си мие главата за разлика от дядо, който ходеше само на Великден, но пък си миеше главата …
Кметът знаеше, че не е главатар на тайна организация, а единак разбойник, и реши да го арестува навръх Великден, като предполагаше че на такъв празник и най–предвидливият разбойник няма да очаква арест и ще се предаде с голи ръце. Така и стана. В селото имаше събор и следобед когато гостите излязоха на мегдана, кметът взе двама стражари, влезе в къщата където бе отседнал чичо Мартин и го арестува. Стражарите го подкараха със запънати пушки, а кметът вървеше след тях на три крачки с ръка в пояса дето държеше револвера си. Чичо Мартин можеше само да се обърне да вземе пушките на стражарите и да ги насочи срещу тях, но славата му на благодетел не позволяваше да отвърне на насилието с насилие. Няма по–благоприятен момент от този мислеше той, да проверя на дело съчувствието и благоволението на народа. Ако от десет села хора поне един човек не ми се притече на помощ, за в бъдеще ще трябва да се надържам на собствените си сили, а това е рисковано и дори безсмислено. Всяко дело, право или криво, трябва да се върши с подкрепата на народа …
Баща ми хвърли око на тази безстопанствена къщичка, но най–напред трябваше да се пребори с религиозните предразсъдъци на баба. Тя бе набожна, ходеше всяка неделя на черква без да си мие главата, за разлика от дядо който ходеше само на Великден, но пък си миеше главата;
• Всъщност Пъклото бе райският кът на нашето землище, склоновете му както и сега, бяха обрасли с дъбова шума и храсти, а долу в ниското бликаше тънко колкото човешки пръст изворче. Пролет, лято и есен бе винаги закътано и топло, там намирахме първите кокичета и минзухари, а по–късно и първите ягоди, там се празнуваше Първи май, Гергьовден и Великден, там бе и пашата на добитъка през сезоните, когато от полето не бе прибрана реколтата …
На третата година Мела не се завърна през коледната ваканция, но прати писмо в което съобщаваше, че ѝ се налага да остане в града, за да участвува в някаква новогодишна програма. Пишеше, че ще си дойде през великденската ваканция, но и тогава не си дойде. Николин я почака една седмица и като не получи писмо, отиде в града да види защо не си идва. Хазайката му каза, че Мела напуснала училище още в началото на годината, станала артистка и се изнесла на друга квартира. Потърси я в театъра, а там байчото му каза, че такава Мела се била завъртяла тука по едно време, но това било много отдавна.
Пръв от селските младежи, пак по примера на Иван Шибилев, брат ми Стоян свали потурите и антерията и облече сако и панталон, а на главата си сложи каскет. Взеха от къщи един топ домашен шаек боядисан с орехова шума и го отнесоха с Иван Шибилев при шивач, който знаел да шие градски дрехи. Мама продаде кошница яйца и още някои неща, даде парите на брат ми и той донесе новия костюм. Навръх Великден, когато на мегдана се събра хорото, у дома дойдоха Иван Шибилев и няколко младежи, влязоха в стаята и брат ми облече новия костюм при тържествено мълчание. Иван Шибилев го огледа от всички страни и произнесе кратко, но пророческо слово :
– Това не е шаечен костюм, момчета! – каза той, като сложи ръка на рамото на брат ми – Това е бронята на прогреса, която ще устои на куршумите на духовната нищета, мизерията и глупостта. Срещу нас сега ще се нахвърлят с пяна на уста потурите, навущата, цървулите, калпаците и цялото смрадливо ретроградство, но ние ще устоим срещу всички хули и проклятия и много скоро ще увенчаем с успех нашата борба за прогрес и щастие на младежта. Дерзайте, другари! …
Великден се празнуваше с особен блясък цели три дни, и ако си послужим със сегашната терминология можем да кажем, че този празник бе едно ревю на пролетно–лятната младежка мода. Младежите както бива след продължителен пост, го очакваха с особено нетърпение. Дотогава не бяха позволени сватби и всякакви развлечения, та през дългите зимни нощи момите се занимаваха само с тоалета си. Тъчаха се платове, бродираха се блузи, плетяха се чорапи и жилетки, шиеха се нови мъжки дрехи и всичко това трябваше да се изнесе на показ в продължение на три дни. През първия ден младите излизаха на хорото в най–скромно, почти делнично облекло, само някоя забрадка, колан или корделка можеше да привлече вниманието като загадка за утрешната премяна. През втория ден се появяваха нови елементи от премяната, а през третия – всичко което бе ушито, избродирано и оцветено от въображението, естетическия вкус и импровизацията …Кичка му пристана, ала не като другите момичета нощем и в потайна доба, а посред бял ден. Събра чеизеца си в бохчичка и каза на родителите си, че отива при Стоян Кралев да му стане жена. Те не ѝ повярваха, защото не можеха и да допуснат, че без сватове, без момински свян и достойнство ще отиде сама да се хвърли в ръцете на мъж през Великденските пости, и то да прежени по–голямата си сестра. Но Кичка го направи, смело пренебрегвайки тогавашните религиозни и житейски условности, и с това показа че е достойна за бъдещия си съпруг. След няколко дни поискаха да се венчаят, но поп Енчо ги посъветва да почакат след постите. Стоян и Кичка знаеха че венчавките не са позволени през постите, възползваха се от случая да обявят черковния брак за религиозен предразсъдък и заживяха невенчани. Такава дързост не бе си позволявал никой откак съществуваше селото, и не само Кичкините близки, но и всички се опълчиха против тях. С незаконното си съжителство те оскверняваха благословеното от бога и от традицията семейство, даваха пример за явен разврат и свещеникът ги заплаши с отлъчване от църквата. Тримата размислихме добре и решихме, че засега условията не са благоприятни за свободен граждански брак и не бива да скандализираме общественото мнение заради една формалност, която може да подрони авторитета на Стоян, какъвто вече си бе спечелил сред млади и стари … Кичка много скоро оглави женското движение в селото, което на първо време се изразяваше в налагане на новата мода, на новите танци по вечеринките и привличането на жените в театралната дейност;
• Гледам веднъж една кокошка паднала кой знае как в коритото и се дави. Взех я, опипах я – умира. Откъснах главата ѝ да не умре мърцина и я сложих в стаичката. Вечерта жената дойде да ми донесе храна. Тикнах кокошката в престилката ѝ и заръчах да я сготви. Като си отидох другата вечер вкъщи, какво да гледам! Моите лисичета се навъртели около софрата и лапат, та ушите им плющят. Кога бяха хапнали кокоше месце горките, кога бяхме хапнали и ние с жената! От Великден на Великден. Развеселиха се лисичетата ми, очичките им светнаха, да ги гледаш и да не им се нарадваш. Тате, думат, дай още кокошчици. И аз давам. Една "падне" в коритото, друга в реката, трета се "накокошини" – болна значи, дай да я махнем да не зарази другите. Зоотехничето от Житница беше ми казало : "Видиш ли някоя да се умърлуши, отделяй я от другите. Почне ли да мре, режи ѝ краката и ми ги донасяй!". Вяра ми има човекът и през ум не му минава, че аз мога да го мамя, нали съм пусто ударник в околията. Кога крака му нося за отчитане, кога премълча – почнах през ден–през два да слагам в престилката на жената. За отчетност не мислех. Никой не можеше ме хвана. Защото вие ми речете : искаме толкова яйца, аз давам сто повече. Речете : дай толкова пилета, аз отгледам повече. Иде ми отръки тая работа, сякаш за птицевъд съм роден. От наднорменото наднормено изкарвам, а за него никой не мисли. Него аз за себе си го вземах. Защо да не го взема? Нали затуй строим социализма, братенце, за бедните! Да се облекат хубаво, да се нахранят. Богатите ядоха и пиха някога, сега ние ще ядем и пием …;
• Нашите очерци никога не бяха свързани с човешко нещастие, с болка и мъка. Хората в тия очерци представляваха лъскави великденски яйца и нищо повече. Дори когато младият автор попаднеше на драматична линия, той я извеждаше по посока на партийния мармалад, защото това се искаше и му плащаха да пише това. В процеса на събирането на материала за очерка, нито хората разкриваха себе си, нито ние младите очеркисти ги търсехме. Ако бяхме в предприятие, голяма част от вниманието ни бе отправено към декора, тоест описание на машините и на технологията. Човешкият образ, човешките взаимоотношения оставаха на заден план. Ако посещавахме дома на някого, очеркът често пъти се превръщаше в описание на мебелния склад на ЦУМ, където гардеробите и канапетата трябваше да покажат колко много щастие има във въпросния дом. Ние описвахме разточително машините по полетата, а забравяхме превитите гърбове на жените, които блъскаха от сутрин до вечер. Не дай Боже някой да се опита да си представи българина през последните тридесет години, описан в тези очерци. Съществата които се появяваха по закона на тази фалшификация, бяха наистина чучела, които говореха ужасен език, малоумно се усмихваха и правеха куп декларации, нямаха човешкото качество да чувствуват мъка, да са отчаяни, нямаха елементарна самоличност и сякаш съществуваха на този свят не за да живеят, а за да изпълняват плановете …
Всички знаем за произшествието което бе станало в самата църква "Александър Невски" по време на миналогодишната великденска служба. Инициативата принадлежеше на някакъв новоиздигнал се партиен или милиционерски шеф, който се бил уплашил от нарастващия брой млади хора стекли се в църквата. Според други слухове идеята за покушение срещу великденската служба излязла от Съветското посолство, от чиито прозорци масовото стичане на народ към църквата изглеждало като явна антисъветска демонстрация. Тогава по линия на Държавна сигурност бил формиран нещо като щурмов отряд от комсомолски активисти, главно студенти, които специално били обучени в хулиганско поведение … Така че погледнато по–дълбоко, провокацията навръх Великден не беше без своите основания. След безмилостната сталинска зима, когато цяла България представляваше гробищно мъртвило, интересът към църквата започна да се възражда. И в началото на шейсетте години все повече млади хора започнаха да ходят на църква. Баба ми и нейните връстнички от махалата се ядосваха една неделя, че от млади не могли да си намерят удобно място в църквата. Но това беше по–скоро израз на тяхното задоволство, че младите ходеха на църква. Аз лично знам няколко случая на хора с комунистически убеждения, които някак напълно неочаквано се обърнаха към религията, като че търсеха жизнено важен отговор именно от нея [Е, намериха го и ще умрат удовлетворени] …
През този Великден в нашето предприятие се работеше. Рано заранта застанал на прозореца на моята стая, видях да пристига на работа старият майстор бай Иван. Той беше мълчалив човек с големи кротки очи, с вглъбен поглед и бавни, сдържани маниери … Точно зад пропуска го посрещна партийният секретар Киро, който при цялото си пренебрежение към другите работници изпитваше странно страхопочитание към бай Иван …
– Добро утро, Ваньо! – пръв поздрави той.
– Христос воз(с)кресе, Киро! – отвърна бай Иван с ясен глас …
Тази сцена беше преди 25 години. Запомнил съм я, защото тя доста точно характеризираше хората, времето и българския Великден. Бай Иван, макар и на работа, празнуваше Великден така, както го бяха празнували дедите му от много векове. Киро искаше да зачете традиционния празник, но се боеше от своята партия въпреки съзнанието, че отива против своите деди … (И след като Христос воскресе в душите на българите, мнозина от тях не само на Великден, но и целогодишно не работят … Ако приемем най–изгодния за автора вариант, че текстът е писан през 1978–ма година, разговорът между Ваньо и Киро ще да се е провел през 1953–та година. В биографията на Марков в Уикипедията пише : "се дипломира през 1953–та година като инженер–химик. Работи последователно като инженер–технолог в ДИП "Победа" и ДИП "Стинд", а от 1952–ра до 1958–ма година е преподавател в Техникума по керамика и стъкло. Така че в действителност работникът бай Иван може и да не е убеждавал партийния секретар Киро, че Христос е воскресъл. Така си е и въобразил, че след снемането на пиесите му от репертоара, ще го арестуват) ...
(1)(2).png)
Книгата на Тончо Жечев е преди всичко размисъл за българската историческа съдба, за духа и смисъла на нашето Възраждане, за онова пламенно време, когато след пет века българите отново излизат на сцената на европейската политика, отново заявяват правата си за самостоятелно съществуване
"Ние живеем в епоха на траибализъм. Това е едно племе в Африка. При тях когато на смяна на едно поколение идва друго, то унищожава всичко създадено от предишното и започва отначало. И така 4000 години стоят на едно и също място. И при нас всяко поколение смята, че трябва да направи своята голяма промяна", казва Тончо Жечев …
Но не е съвсем точен и конкретен. Защото след Девети септември 1944–та година властта в лицето на ремсистите и комунистите, може и да е сваляла портретите на Иван Вазов от стените в училищата като на буржоазен писател, но извършителите бързо осъзнават грешката си и го включват в училищните програми за изучаване и направиха вълнуващ филм по романа "Под игото". И не разрушиха материално–техническата база създадена в капиталистическа България, а я използваха за благото на народа. Докато след 10–ти ноември новобуржоазията ограби, продаде на безценица и буквално разруши материалната икономическа база построена при социализма, но запази "изпълнените" с комунистически дух построените в потискащ "сталински" архитектурен стил сгради на Партийния дом, Държавния съвет и Министерския съвет и прояви тайно съхранявания в себе си 45 години лакейски манталитет и поведение пред по–богатите и по–силните хора, народи и държави.
https://www.astro.amu.edu.pl/~voyager/PDF/%D0%94/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80%20%D0%A2%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B2/%D0%A2%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80%20%D0%A2%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B2%20-%20%D0%A2%20-%204.%20%D0%93%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5%20%D0%B2%D0%B8%20%D1%87%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BC.pdf
https://chitanka.info/book/216-idilii
https://chitanka.info/text/14321-snaha/0
https://chitanka.info/text/14320-tatul/0
https://chitanka.info/text/15974/0
https://chitanka.info/text/36359/0
https://chitanka.info/text/39169-myrtvo-vylnenie/0
https://chitanka.info/text/2898-zadochni-reportazhi-za-bylgarija/0
https://knigite.eu/bit-na-blgarskiya-narod/46698-blgarskiyat-velikden-ili-strastite-blgarski-toncho-zhechev.html
https://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%A2%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%96%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%B2
© Красимир Говедаров, Главен експерт
Тагове:
Има ли на света народ, който се е раздел...
Българо-италиански, междусъюзнически пре...
Имали са патриарх и цар. Ако искаш да разбереш повече, качи се до манастира над Бистрица.
По-късно, че ми дойдоха гости.
:-)))
За пръв изпитах това, когато писах за Ботев!
Кой съм бил аз, да пиша за него?
Интересно , писал съм тема за него ,абсолютна шестица имам от гимназията за него, , кой тогава може да пише за Ботев? И кой е и какъв е този, който определя кой да пише за него?
На какво основание се определя??
Ами да напише тогава нещо свястно такъв критик за Ботев!! Да, ама това го не може?
Това е общо, не визирам частен случай!
Това общество, в което управляват деформирани хора, също е безкрайно деформирано!
