Тенденциите в световната политика са такива, че регионалните центрове придобиват все по–голяма независимост и вече не желаят да се подчиняват на тези, които преди са били смятани за господари и хегемони.
И точно сега интелектуалната "тежка артилерия" беше изтеглена, обяснявайки всички възможни последици от посещението на държавния глава на Китай в Близкия изток 

Посещението всъщност беше още на 7–10 декември, но събитието се оказа толкова мащабно, че отне почти няколко седмици разстояние, за да го разгледаме в неговата цялост. И изводите, които започнаха да се формулират едва сега, са напълно достойни за връщане към темата.
Ето, например, присъдата на Съвета за близкоизточна политика във Вашингтон : въпросът изобщо не е, че арабите искат да "направят обратен завой" от САЩ към Китай. Не, всичко е по–сложно и интересно : Китай "узурпира" (тоест открадна от US–Америка) "моногамния характер" на us–американско–саудитските и като цяло us–американско–арабските отношения.
За някои това може да изглежда като дреболия, но за САЩ това изобщо не е дреболия, а разклащане на основите. Факт е, че в продължение на много десетилетия "моногамната" външна политика за тази страна дори не подлежи на обсъждане, това е нормата на отношенията по принцип с всяка държава. Това се превежда на руски по следния начин : "ако сте с нас, тогава с никой друг" или дори "който не е с нас, той е срещу нас". И тогава някои шейхове започват да обясняват на Америка, че това е нормално за тях : няма моногамия, може да има две съпруги едновременно (или три и така нататък).
Факт е, че както Саудитска Арабия, така и други арабски държави, чиито лидери се срещнаха по време на посещението със Си Дзинпин, изобщо не декларират, че искат да се откажат от сътрудничество с Вашингтон, включително военно, в името на Китай. Те поставят въпроса по различен начин : време е да се сработим с Китай и САЩ едновременно. И това е революция, отчасти защото животът на много страни и народи в един многополюсен свят – явно ще бъде и дори вече е – е такъв. Когато не се разделят доброволно с никого, те не се присъединяват безусловно към никого, а се опитват да получат нещо полезно от всеки за себе си.
Наскоро се появи проучване на експерти от цял ​​свят по тази тема в хонконгския вестник South China Morning Post. Има същата мисъл : например Клеменс Чай от Националния университет на Сингапур казва, че арабите, не искайки да застанат на страната на Запада в украинския конфликт или отказвайки да увеличат производството на петрол, за да засилят ефекта от санкциите срещу Русия, искат да се превърнат в "средни сили в многополюсен световен ред".
И какво конкретно означава това, защо е било необходимо на арабите – само заради желанието да бъдат в крак с модерността? И тук се появяват много конкретики в различни медии, включително показващи, че всъщност по време на пътуването на Си Дзинпин не става дума само за Близкия изток. Говорихме също за Африка и някои страни, които са съседи на Близкия изток. В обширния регион се формира напълно естествено съвпадение на интересите както на китайците, така и на арабите от Персийския залив. В крайна сметка Близкият изток и Северна Африка всъщност са една система, а на юг от Северна Африка е тази, която е на юг от Сахара, и те също са свързани. Също толкова плавно Близкият изток се придвижва към региона, където са Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан. И навсякъде една и съща картина. И арабите, и китайците работят активно там и не предполагат никаква "моногамия", а точно обратното : многостранното сътрудничество изглежда подходящо.

Силният човек в КСА, който недолюбва янките – принц Мохамед бин Салман 

Според базирания в Лондон Международен институт за стратегически изследвания шест богати държави от Персийския залив са предоставили 231 милиарда долара финансова помощ на дузина страни в Близкия изток и Северна Африка от 1974 година до 2022 година. За същото време Западът, тоест в случая МВФ, е отпуснал само 81 милиарда на същите страни. Тоест богатите араби изглежда се оказаха основните играчи в собствения си регион.
Но вече не е така. Вече няма финансиране на съседи, а инвестиции в Африка, която е на юг от Сахара. Същите държави от Персийския залив са инвестирали там 102 милиарда. Но Китай, основният донор на континента, е на първо място в тази част, следван от САЩ и ЕС, арабите са едва четвърти. Приблизително същата картина отделно с Египет, Алжир, Ирак и Пакистан. Навсякъде Китай е на първо място. Освен това е най–големият търговски партньор и финансист в региона на юг от Сахара. Китай изпревари Америка в този регион (само по инвестиции) още през 2013 година и инвестира два пъти повече от Съединените щати.
Докачените на интерес Съединени щати веднага след посещението на Си в Саудитска Арабия, загрижени, бяха домакини на среща на върха във Вашингтон с африкански лидери. Там беше обявено, че Америка иска да инвестира 55 милиарда долара в региона за три години. И кой би отказал, но това не е най–грандиозната сума за Африка на фона на дългогодишната и упорита работа на китайците и арабите там.
Имайте предвид, че няма смисъл да се конкурират помежду си за влияние в този и други региони. Арабите имат петрол, газ и пари. Китайците също имат пари, но нямат петрол и газ, но имат опит в изграждането на инфраструктура в региона, за да ускорят търговията с Китай например. И тогава има изобилие от първокласна технология. Така че е напълно логично държавите от Персийския залив да координират усилията си с Китай, без драматичен отказ от сътрудничество със Запада.
Това донякъде напомня същността на отношенията между Москва и Пекин в Централна Азия (например в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество). Нашите възможности и интереси с Китай се допълват по най–естествен начин. И трябва да си човек, силно отровен от американския стил на мислене ("или си с нас, или си против нас"), за да видиш в този регион, въпреки всичко, съперничество между Москва и Пекин, тяхната борба един срещу друг за влияние.
Тук трябва да си припомним идеята за икономически и всякакъв друг развод с Китай, която е модерна в САЩ от няколко години (откакто започнахме да използваме брачни сравнения). В идеалния случай най–малко 30 идеологически напълно западни държави трябва да формират не само идеологически, но и икономически блок – и да смажат конкурентите (и това е Китай с Русия и други партньори) в конкуренцията. Но ако не в идеалния случай, а в действителност, тогава например в Германия Мюнхенският институт за икономически изследвания изчисли колко би струвал на страната пълен развод с китайската икономика. Резултатът не е скучно многоцифрено число, а нещо по–добро : формулата "шест Брекзит". Тоест щетите ще бъдат шест пъти по–големи от загубата на Обединеното кралство при излизането от Европейския съюз, а то – само от излизането на Обединеното кралство.
Картината на света в резултат на това се оказва съвсем разбираема : за много страни е неизгодно, когато някой налага монопол буквално върху всичко – от сигурността до икономиката. И при най–малката възможност се опитват да работят с всички, а не да изберат някой, който да им досажда с демокрация, права на човека въобще и в частност на педерасите.
Всички тези реалности започват да притискат Съединените щати. По време на гореспоменатата африканска среща на върха във Вашингтон в речите на няколко пъти се появи успокояващ проблясък : не, Америка в никакъв случай не ви принуждава да избирате между себе си и Китай на принципа "или–или". Но все пак зад това обещание се усеща едно мълчаливо и страшно "обаче".
Само че Китай и арабите ще покажат на US–Америка що е то истинската многополярност.
Дмитрий Косирев

https://sputnik-abkhazia.ru/20221221/kitay-i-araby-pokazhut-amerike-chto-takoe-nastoyaschaya-mnogopolyarnost-1043227311.html