Има само една нормална реакция при вида на мъж, който току–що е бил прострелян в лицето от близко разстояние. Снимка на тази зловеща сцена би трябвало да вдъхнови сигнали за бедствие в амигдалата и централната нервна система и да предизвика чувство на страх, вина и разкаяние. Това е, освен ако не сте психопат. Сред такива мошеници една и съща картина може да предизвика любопитство, дори дразнене. Мозъкът на психопатите е устроен по различен начин от вашия и моя. Те са свободни от емпатия или разкаяние. По–притеснителното е, че те изглеждат непоправими.
Въпреки че психопатите съставляват може би 1% от населението, тяхното въздействие е дълбоко. Те не само са най–зловещите престъпници, но някои психиатри предполагат, че те също процъфтяват на най–високите нива на власт, политически и финансово. И така, има ли сигурен начин за диагностициране на психопатия? И след като психопатите бъдат идентифицирани, какво трябва да правим с тях? Това са сред многото провокативни въпроси, които Джон Ронсън поставя в "The Psychopath Test", неговото "пътуване през индустрията на лудостта". Свидетелство за уменията му на писател и журналист е, че тази книга е толкова увлекателна, колкото и да е, като се има предвид, че той не предлага никакви отговори.

"Тестът на психопата : Пътуване през индустрията на лудостта". От Джон Ронсън. Ривърхед Твърди корици; 288 страници; 25,95 долара. Пикадор; Ј16,99 паунда 

В центъра на книгата е историята на Тони, човек, затворен в английската психиатрична болница "Broadmoor", който настоява, че е нормален. Осъден на 17 години за тежко престъпление, Тони предполагаше, че ако се престори на луд, ще бъде изпратен в уютно убежище вместо в затвора. Дванадесет години по–късно той се бори да убеди своите надзиратели, че не е луд. Господин Ронсън научава, че проблемът е, че Тони е спечелил висок резултат в списъка за "проверка на зайци", известен още като "златен стандарт за диагностициране на психопати". Според този прост въпросник, Тони е не само далеч от нормалното, но и нелечима заплаха за обществото. Неговият чар и способността му да убеждава са част от това, което го прави толкова опасен.
Първоначално съблазнен от харизмата на Тони, господин Ронсън обмисля логиката на използването на контролни списъци за класифициране на разстройствата. Той пътува, за да се срещне с човека зад теста за психопат – канадски психиатър на име Робърт Хеър, който може да бъде много убедителен в своята методология. (Господин Хеър също е убеден, че "корпоративните професионалисти" са непропорционално психопати). Недоверчив към теориите, че психопатите са нелечими, господин Ронсън проучва минали опити за излекуване на такива престъпници. Един известен канадски експеримент от 60–те години на миналия век включваше LSD, голота и тежки дози сурова емоция за насърчаване на съпричастност. Проучванията показват, че се провали напълно.
Но психопатията е само част от по-голямата история за "лудостта", която господин Ронсън се опитва да разкаже, с разнородни резултати. Неговият подход може да изглежда разтегнат и анекдотичен, особено когато вземе предвид ролята, която играят журналистите в осветяването на новинарските луди. Неговата опора е по–силна, когато изследва възхода на така наречените психични разстройства, които колонизират все повече човешкото поведение – за тръпката на фармацевтичните компании, които сега имат стотици нови разстройства, за които да измислят лекарства. По–специално, психиатричните диагнози за деца "напоследък се разраснаха като гъби до ендемични нива". Когато Диагностичният и статистически наръчник (DSM) за психични разстройства нарасна до близо 500 страници през 1980 година, това беше "революция в психиатрията и златна треска за фармацевтичните компании", които внезапно имаха милиони нови пациенти за лечение (особено след като толкова много използваха ръководството за самодиагностика). Най–новото издание на DSM обхваща близо 900 страници. "Много е лесно да предизвикаш фалшива епидемия в психиатрията", оплаква се Алън Франсис, настоящият редактор на наръчника, който обвинява учебника, че неволно подхранва бума на аутизма, разстройството с дефицит на вниманието и особено противоречивото биполярно разстройство в детска възраст.
Както при по-ранните му книги – "Те" (за параноичните теоретици на конспирацията) и бестселъра "Мъжете, които се взират в козите" (The Men Who Stare at Goats) (за момчетата зад някои нелепи техники за водене на война) – господин Ронсън се превръща в подходящ водач през абсурдни терени. Скучен Данте, той се ориентира в психиатрични болници и странни персонажи (лечебни пациенти, убийци, сциентолози) с широко отворени очи, здрава преценка и рядък комичен момент, дестилирайки изследванията си в преждите на разказвач. Подобни прелести печелят прошка от читателите, които иначе биха копнеели за по–убедителен анализ на съвременната психиатрия.
The Economist

https://www.economist.com/prospero/2011/06/12/what-to-make-of-our-mad-mad-world