Александър Кули и Даниел Х. Нексън претендират да знаят истината за "Истинската криза на глобалния ред – Нелиберализмът във възход" и затова така именували статията си в Foreign Affairs, книжка January/February 2022 

Избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ през 2016 година предизвика голям дебат за естеството и съдбата на либералния международен ред, внезапно попаднал, както изглежда, между Харибдата на нелибералните представители на великите сили и Сцилата на враждебен президент на САЩ. Макар Тръмп да загуби президентството през 2020 година, либералният ред остана под заплаха. Ако не друго, последните събития подчертаха мащаба на предизвикателствата, пред които е изправен – и най-важното, че тези предизвикателства са само една проява на много по-широка криза, застрашаваща самия либерализъм.
В продължение на десетилетия след Втората световна война, доминиращите фракции както в Демократическата, така и в Републиканската партия бяха ангажирани с проекта за създаване на воден от САЩ либерален международен ред. Те виждаха Вашингтон като централен за изграждането на свят, поне частично организиран около пазарни борси и частна собственост; защитата на политическите, гражданските и човешките права; нормативното превъзходство на представителната демокрация; и формално равноправни суверенни държави, често работещи чрез многостранни институции. Каквито и да са недостатъците му, редът, който ще се появи след Студената война, извади милиони от бедността и доведе до рекорден процент от човечеството, живеещо при демократични правителства.
Ключови играчи в установените демокрации, особено в Европа и Северна Америка, предполагаха, че намаляването на международните бариери ще улесни разпространението на либерални движения и ценности. Така беше известно време, но получилият се международен ред сега благоприятства разнообразен набор от нелиберални сили, включително авторитарни държави, като Китай, които отхвърлят либералната демокрация изцяло, както и реакционни популисти и консервативни авторитаристи, които се позиционират като защитници на така … наричани традиционни ценности и национална култура, тъй като те постепенно подкопават демократичните институции и върховенството на закона. В очите на много десни американци и техните задгранични колеги, западният нелиберализъм изглежда съвършено демократичен.
Скоро след встъпването си в длъжност президентът на САЩ Джо Байдън започна да говори за "битката между полезността на демокрациите през двадесет и първи век и автокрациите". По този начин той повтори широко разпространеното мнение, че демократичният либерализъм е изправен пред заплахи както отвътре, така и отвън. Авторитарните сили и нелибералните демокрации се стремят да подкопаят ключови аспекти на либералния международен ред. И предполагаемите стълбове на този ред, най-вече Съединените щати, са застрашени да се поддадат на нелиберализма у дома.
Независимо дали искат да "изграждат по-добре" или "да направят Америка отново велика", всеки американски анализатор изглежда е съгласен, че Съединените щати трябва първо да се подредят, за да се конкурират ефективно с авторитарните велики сили и да продължат каузата на демокрацията на глобалната сцена. Но двете големи политически партии имат много различни разбирания за това какво включва този проект за обновяване. Този разкол е много по-голям от споровете за икономическото регулиране и публичните инвестиции.
Съединените щати са една от най-поляризираните западни демокрации, но техните политически конфликти и напрежение са проява на по-широки международни процеси. Реакционната десница на САЩ например е свързана с различни глобални мрежи, които включват както опозиционни политически движения, така и управляващи режими. Усилията за укрепване на либералната демокрация в Съединените щати ще имат каскадни и понякога непредвидими ефекти върху по-широкия либерален ред; в същото време политиците не могат да поставят в ред делата на страната, без да се справят с по-широки международни и транснационални предизвикателства.
Всичко това е далеч отвъд "удрянето" на нова боя на американската демокрация и ремоделирането на нейната кухня. Кризата не може да бъде преодоляна чрез просто повторно ангажиране на Съединените щати с многостранни институции, договори и съюзи. Корените му са структурни. Природата на съвременния либерален международен ред оставя демокрациите особено уязвими, както на вътрешния, така и на външния нелиберален натиск.
В сегашния си вид либералните институции не могат да спрат надигащия се нелиберален прилив; правителствата се борят да предотвратят разпространението на антидемократични идеологии и тактики, както местни, така и внесени. Либералните демокрации трябва да се адаптират, за да отблъскват заплахите на много нива. Но има уловка. Всеки опит за справяне с тази криза ще изисква политически решения, които са очевидно нелиберални или налагат нова версия на либералния ред.
Отворен за нестабилност
Критиците на идеята за нова студена война между Китай и Съединените щати подчертават фундаменталните различия между днешния свят и този от първите десетилетия на Студената война. Съветският съюз и Съединените щати формират центровете на отделни геополитически блокове. За разлика от тях, Пекин и Вашингтон работят в припокриващи се и взаимосвързани геополитически пространства. От години политиците във Вашингтон обсъждат колко ограничения да наложат на китайските инвестиции в Съединените щати. Нямаше такава тревога и нямаше нужда от нея, когато ставаше дума за Съветския съюз. Американските компании не възлагаха производството на съветски фабрики; Съветският съюз никога не е бил значителен доставчик на готови стоки за Съединените щати или техните ключови съюзници по договора.
Тези разгръщащи се промени объркаха геополитическия пейзаж, който се появи след разпадането на Съветския съюз. Никой единен, единен международен ред не замени по-раздвоения международен ред от Студената война; светът, въпреки надеждите на неолибералните политици, никога не е станал "плосък". Вместо това международният ред, който се оформи в началото на века, беше много пъстър. Много от новите демократични режими, които се появиха през 90-те години, бяха слабо демократични; оптимистите погрешно отхвърлиха ранните индикации за слаби либерални демократични институции като неравности по пътя към пълна демократизация. На изток в Евразия либералното подреждане ставаше кръпка по-кръпка. Някои държави, като Китай, успяха да получат ефективен достъп до предимствата на либералния икономически ред, без да приемат изискванията на политическия либерализъм.
Либералните институции не могат да спрат надигащия се нелиберален прилив
Много анализатори през онези години обещаваха, че разширяването на пазара ще доведе до стабилна средна класа, която от своя страна ще изисква политическа либерализация. Те твърдят, че развитието на глобално гражданско общество – подкрепено от правата на човека, върховенството на закона и екологичните неправителствени организации (НПО) – ще помогне за култивирането и мобилизирането на продемократичните сили, особено в постсъветското пространство. Интернет, широко представян като неудържима сила на свободата, ще направи своята роля за разпространението на неустоимата привлекателност както на либералните икономически принципи, така и на либералните политически свободи.
Според групата за застъпничество за демокрация Freedom House, човек все още може да има аргументи за оптимизъм дори след 2005 година, последната година, която имаше нетно увеличение на глобалната демокрация. Но в ретроспекция изглежда безнадеждно наивно.
През 2001 година, само няколко месеца преди Китай официално да влезе в Световната търговска организация, атаките от 11 септември накараха Съединените щати да започнат глобалната война срещу тероризма. Администрацията на Буш прие или разшири множество нелиберални практики, включително изтезанията на "незаконни бойци" чрез техники за "засилени разпити" и чрез "извънредни предавания" на правителства на трети страни, и възприе милитаризирана версия на насърчаване на демокрацията. Инвазията в Ирак през 2003 година и съпътстващата я доктрина за превенция допълнително обтегнаха отношенията между Съединените щати и европейските съюзници като Франция и Германия. Сътресенията на "цветните революции" – либерални въстания в постсъветските страни (в Грузия през 2003 година и Украйна през 2004 година) – и на Арабската пролет, която избухна през 2010 година, допълнително подчертаха заплахата от агенти на либералния ред, например като международни институции, западни НПО и социални медии. Авторитарните и нелибералните режими все повече преследваха стратегии, за да се инокулират против тези транснационални либерални заплахи.
 Продължава в следващия постинг …