Постинг
18.02.2014 19:06 -
Коментари(и) :
Автор: kvg55
Категория: Забавление
Прочетен: 973 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.02.2014 19:07
Прочетен: 973 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 18.02.2014 19:07
18.02.2014г.
Реейки се из интернет-пространството попаднах на статията "Производството се завръща у дома" от Пиер Маняти. "В продължение на десетилетия в западните демокрации и световните финансови институции беше наложено табу върху провеждането на промишлената политика", така започва въпросната статия, която в по-подробен вид може да се прочете на следните два адреса : http://news.bgnes.com/view/1138993 и http://news.bgnes.com/view/1139073.
Споменават се думите на професор Робърт Уейд, който казва, че "в течение на 30 години, т. е. от времената на администрацията на президента Роналд Рейгън /1981-1989/, се наблюдава широк консенсус, че нито едно правителство не трябва да провежда промишлена политика. Върху самото словосъчетание беше наложено табу в западните демокрации и в такива международни организации, като Световната банка, намираща се под управлението на западните държави. Въпреки това през последните две години икономистите от цял свят започнаха да обсъждат този въпрос като предполагаем път за излизане от настоящата икономическа криза, поразила както развитите, така и развиващите се държави".
В статията главно става въпрос за Съединените щати, но се споменават и други страни – Франция и Обединеното кралство. Интересно е, че Германия, която също има изнесени в развиващи се страни производства, не се споменава. От отсрещните страни, в които са изнесени производства, се говори основно за Китай. Споменават се също така Япония и Мексико. Основната идея е "завръщането на производството в родните краища", тоест репатрирането на изнесените в развиващи се страни технологии и производствени мощности, като главните причини за това са икономически – повишаването цената на петрола и свързаното с това повишаване на транспортните разходи, намаляване цената на природния газ и електроенергията в САЩ, значително увеличаване на работните заплати в най-големия приемник на производства Китай и разбира се на икономическата криза, поразила развитите, развиващите се страни и въобще целият капиталистически свят.
Възраждането на промишленото производство се разглежда като важен фактор за икономическия растеж. Масачузетския технологичен институт /МТИ/ изработва и стартира "изследователска програма под названието "Производството в иновационната икономика", в която анализира състоянието на промишлеността в САЩ и препоръчва нови стратегии. Става дума за иновации и технологии, изискващи обновяване на производствената база, които съдействат за икономическия растеж и създаването на работни места". В изследването се констатира, че САЩ са се превърнали в "икономика, лишена от производствена база", и че "иновациите не са обезпечени с промишлен потенциал, не водят до създаването на средна класа ... ".
През месец юни 2011-та година президентът на САЩ Барак Обама обявява създаването на Партньорство за индустриално производство, в задачите на което влиза разработката на препоръки за връщането на САЩ към конкурентните предимства в производствената сфера, а през декември същата година е създаден национален планов отдел. В доклада си "За състоянието на съюза" от януари 2012-та американският президент отново говори за "плана за възраждане на индустриалното производство". Така, макар и късно, полека-полека us-американците усвояват идеята за планиране на националната икономика.
Вероятно тяхното "велико"имперско високомерие им е попречило да обърнат внимание на думите на Акио Морита, един от основателите на компанията "Сони", който казал "преди много години, че всяка световна държава, която загуби своята производствена база, рано или късно ще престане да бъде велика". В търсене на максималната печалба us-американските капиталистически компании години наред водеха САЩ към сегашното състояние – бюджетен дефицит, дефицит на търговския баланс, растеж на безработицата, свито вътрешно потребление и снижаване на жизнения стандарт. Стигна се дотам, че съвкупното богатство на частните us-американски компании е по-голямо от държавното. Страната е пред фалит и постоянно повишава дълга си – "Американският Сенат очаквано одобри мярка за повишаване на дълга на САЩ до март 2015 година, предадоха световните информационни агенции ... По-рано това направиха конгресмените. Предстои американският президент Барак Обама да го подпише. Повишаването на дълга ще позволи на правителството да взема заеми над тавана от 17.2 трилиона долара" (News.bg).
И понеже ние винаги се стараем да сме в крак с Големия брат, едно от предизборните обещания на Коалиция за България, станало вече задача и на правителството, е реиндустриализацията на икономиката. Направиха се и първите стъпки с "Химко" АД и "Ремотекс" ЕАД. Увеличаваме бързо и дългът на държавата. Само че нашите финансови, технически и кадрови възможности са далече от възможностите на брата. А и причините за деиндустриализацията на България са съвсем различни от тези в развитите страни. Причините се коренят в нашите глупост и простотия, които разграбиха и унищожиха социалистическата индустрия и селско стопанство, и които глупост и простотия не само не намаляват с течение на времето, а напротив – прогресивно се увеличават и разширяват. Същото е и с кражбите от общественото богатство. Така че, при такова състояние на трудовия материал, реиндустриализацията у нас може и да не се състои, а и заселващите се тук имигранти не дават признаци, че могат да се превърнат в квалифицирана индустриална сила.
Ако явлението "завръщане на мощности в базовите страни" се развие в размерите на предхождащото го явление "износ на мощности в развиващите се страни", което е малко вероятно, предвид по-дългото протичане във времето на първоначалния процес, но дори и в по-малки размери да е, то се очаква мощно и пространно разместване на пластовете в световната икономика и геополитика, още повече, че страната дала икономически и данъчен приют на доста на брой чужди компании – Китай, вече не е само развиваща се страна, а силно развита в определени направления и решително настроена да оглави световната икономика. Репатрирането на индустриални мощности несъмнено ще изостри икономическите и политическите отношения между двете страни на процеса. Ще възникнат и сложни юридически казуси относно собствеността на мощностите, защото това е нов процес, както навремето е бил нов и предхождащият го – износа на производства. И още повече, че става въпрос за отношения между две суверенни страни, а не за метрополия и колония. А това, че засегнатите държави ще вземат отношение в този процес е несъмнено. В този смисъл може да се обобщи, че въпросният процес има следните основни компоненти : технически, икономически, политически и юридически.
Техническият компонент е свързан с евентуалното преместване на производствената техника и се явява главен и първичен. Той е и най-елементарен и лесно изпълним. Просто техниката се товари на кораби и самолети и се транспортира до съответната дестинация. Другите компоненти могат да се приемат за вторични и производни на него.
Друг вариант е изнасящата се компания да се освободи от активите си на мястото, където се намират, чрез продажбата им или чрез безвъзмездно дарение. Последното е възможно само, ако капиталът пресметне, че разходите по преместването ще надвишат значително ползите и не се намери купувач на място. Много по-интересни и съдбовни за страните ще са икономическите и политическите последствия от простото преместване на техниката. Приелата производството страна след изнасянето му ще остане с намалени производствени мощности в определен икономически сектор или съвсем ще остане без такива, в автомобилостроенето например. Съответната държава може да се възпротиви на прекратяването на производството и изнасянето на производствените мощности, защото от това ще последва безработица. Така възниква икономически проблем, а с него веднага и политичеси такъв. В страната, възстановяваща производството си, също ще възникне проблем с работната сила, но с обратно измерение и посока. Тя ще се нуждае от квалифицирана работна сила за да приведе в производствено движение и то, колкото се може по-скоро, машините, но преди това ще е необходимо да построи производствените помещения. Така може да се стигне до миграция на работна сила и част от хората да последват машините. Във всички случаи негативите от процеса "връщане производствата у дома" са за страната, от която те се изнасят.
Ако компанията износител, независимо по какви причини остави производствените мощности в страната приемник, а последната или нейна компания съумее да запази същото производство по своя проектно-техническа документация, то тя вече става конкурент на преместващата се компания, при това притежаваща предимството да започне производство и продажба на продукта преди основната компания, на която ще е необходимо време да построи и оборудва наново производствени цехове в своята страна. Това може да се случи и ако потърпевшата от спирането на производството страна се опре на наличната работна сила, квалифицирана в съответното производство и създаде свое производство на подобен продукт. Това ще стимулира производството и търговията на необходимите за това машини в тази и други страни. Аналогично може да се получи, докато става смяната на местоположението на производството, конкурентните фирми да заемат освободените позиции на пазара.
Затова най-мъдрото решение, което умните капиталисти могат да вземат е да поддържат изнесеното производство дотогава, докато построят същите производствени мощности в своята страна и след това да го ликвидират. Така ще запазят позиците си на пазара, което за тях е по важно и от производството.
Такава една тактика обаче, може да доведе през този период до някакви рестриктивни мерки от страна на засегнатата държава към тези компании, както и към страната от която те произхождат. Все пак светът е достатъчно малък и шпионирането достатъчно развито и разпространено за да остане такова едно мащабно дело скрито дълго време. Това също е повод за възникване на икономическо и политическо напрежение между двете страни в процеса "завръщане на производствени мощности у дома".
Най-логичното е старите производствени мощности да останат там където са си, а решилата да възстановява производствения си потенциал на стоки страна да започне начисто от нулата. За такова капиталовложение ще са необходими огромни по размер парични суми, които не всяка компания може са си позволи и не всяка банка ще е съгласна да отпусне. Но все пак, в какъвто и да е размер, реиндустриализацията ще се отрази стимулиращо на цялата й икономика. Ако вземем за пример САЩ, където компаниите ще имат и подкрепата на държавата, както видяхме по-горе, то САЩ ще заприличат на Съветския съюз от 30-те години на ХХ-ти век – ще кипи здрав съзидателен и творчески труд, ще се издигат производствени корпуси и халета, ще се изобретяват и конструират нови машини, ще се измислят нови технологии. Но това няма да е процес на трупане на финансови печалби и ако се осъществи, ще е цяло геройство и саможертва от страна на капитала, на каквито той едва ли е способен в днешно време, защото е станал твърде паразитен. Но от друга страна, все пак става въпрос за величието на Америка и така ще се види, доколко е патриотичен капиталът. Така че, ако поживеем, ще видим.
И все пак, да поразсъждаваме. Тръгне ли реален процес на реиндустриализацията на САЩ, то те ще се обърнат навътре и ще се вгледат в себе си, в своите нови проблеми и предизвикателства. Така може и да позагърбят жандармските си изстъпления по света и светът да си отдъхне от тяхното хулиганство. Реиндустриализацията ще е оздравителен процес не само за икономиката им, но и за цялото общество. Този процес ще доведе до промяна в структурата на наемните работници в страната. Несъмнено нараства делът на заетите с производствен труд хора. Това означава зараждане на нови противоречия – нови производствени отношения, ново мислене и ново отношение към другата страна в противоречието – капитала, защото участващите в този процес работници няма да са просто наемници, работещи само за своето препитание, както е било при индустриализацията на страната през деветнадесети и началото на двадесети век. Сега тези работници ще имат съзнанието и гордостта, че са възродители на страната си и отношението им към резултатите от тяхния труд донякъде ще е и като на собственици. Това отношение може да премине в искане за получаване на акции срещу част от вложения труд, която практика не е нова в страната. Продажбата на акции на наемните работници от страна на едрите собственици е един от способите за временно туширане на противоречието между труда и капитала. Интересното е, дали капиталът ще съумее отново да прелъже наемните работници с миноритарен дял от акциите, както го е правил досега, или наемните трудещи се, организирани от синдикатите и подкрепени от държавата ще настояват за мажоритарен дял.
При това качествено ново състояние на икономиката, ако us-американското общество и us-американските икономисти и политици притежават историческа памет, гражданска смелост и научно познание за икономиката и обществото, то следва да пристъпят към планово управление на националната икономика. В противен случай отново ще се стигне до състоянието от епохата на индустриализацията – бясна и безогледна конкуренция, криза, депресия, фалити, безработица, стачки, протести и масови социални вълнения, нещо вече познато. Но има и друг път, нов път. Получаването на мажоритарен дял акции от страна на работническата класа и планово управление на националната икономика е сериозна предпоставка за поемане на САЩ по пътя на социализма.
Освен реиндустриализираните страни, качествено нов ще е и целият свят. Благодарение на капиталистическата икономическа инвазия с изнасянето на производства от края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век, както и по силата на обективното обществено развитие, по-напредналите от развиващите се страни ще са (а някои вече са) развити страни – Китай, Индия, Турция, Виетнам, Бразилия, Аржентина, Чили, Египет, Република Южна Африка, Нигерия. Част от неразвитите страни ще са развиващи се, след това развити и така нататък. А страните, с напълно ограбени през колониалният им период природни богатства, които не съумеят да развият модерни технологии ще останат само територии, чието население масово ще мигрира към икономически развитите райони на планетата.
В това е и историческата мисия на капитализма – да уеднакви обществените отношения като проникне във всяко кътче на света и развие максимално производителните сили на човека, световната търговия и световния пазар, като в същото време го раздели на малко много богати и много много бедни; да превърне материалното производство в господство над природата с помощта на науката; да създаде материалната база на нов свят и да се оттегли с достойнство в музея, ако отивайки си не предизвика унищожителна световна война, разбира се, защото тогава на планетата може да не останат човеци, които да оценят достойнството му.
Реейки се из интернет-пространството попаднах на статията "Производството се завръща у дома" от Пиер Маняти. "В продължение на десетилетия в западните демокрации и световните финансови институции беше наложено табу върху провеждането на промишлената политика", така започва въпросната статия, която в по-подробен вид може да се прочете на следните два адреса : http://news.bgnes.com/view/1138993 и http://news.bgnes.com/view/1139073.
Споменават се думите на професор Робърт Уейд, който казва, че "в течение на 30 години, т. е. от времената на администрацията на президента Роналд Рейгън /1981-1989/, се наблюдава широк консенсус, че нито едно правителство не трябва да провежда промишлена политика. Върху самото словосъчетание беше наложено табу в западните демокрации и в такива международни организации, като Световната банка, намираща се под управлението на западните държави. Въпреки това през последните две години икономистите от цял свят започнаха да обсъждат този въпрос като предполагаем път за излизане от настоящата икономическа криза, поразила както развитите, така и развиващите се държави".
В статията главно става въпрос за Съединените щати, но се споменават и други страни – Франция и Обединеното кралство. Интересно е, че Германия, която също има изнесени в развиващи се страни производства, не се споменава. От отсрещните страни, в които са изнесени производства, се говори основно за Китай. Споменават се също така Япония и Мексико. Основната идея е "завръщането на производството в родните краища", тоест репатрирането на изнесените в развиващи се страни технологии и производствени мощности, като главните причини за това са икономически – повишаването цената на петрола и свързаното с това повишаване на транспортните разходи, намаляване цената на природния газ и електроенергията в САЩ, значително увеличаване на работните заплати в най-големия приемник на производства Китай и разбира се на икономическата криза, поразила развитите, развиващите се страни и въобще целият капиталистически свят.
Възраждането на промишленото производство се разглежда като важен фактор за икономическия растеж. Масачузетския технологичен институт /МТИ/ изработва и стартира "изследователска програма под названието "Производството в иновационната икономика", в която анализира състоянието на промишлеността в САЩ и препоръчва нови стратегии. Става дума за иновации и технологии, изискващи обновяване на производствената база, които съдействат за икономическия растеж и създаването на работни места". В изследването се констатира, че САЩ са се превърнали в "икономика, лишена от производствена база", и че "иновациите не са обезпечени с промишлен потенциал, не водят до създаването на средна класа ... ".
През месец юни 2011-та година президентът на САЩ Барак Обама обявява създаването на Партньорство за индустриално производство, в задачите на което влиза разработката на препоръки за връщането на САЩ към конкурентните предимства в производствената сфера, а през декември същата година е създаден национален планов отдел. В доклада си "За състоянието на съюза" от януари 2012-та американският президент отново говори за "плана за възраждане на индустриалното производство". Така, макар и късно, полека-полека us-американците усвояват идеята за планиране на националната икономика.
Вероятно тяхното "велико"имперско високомерие им е попречило да обърнат внимание на думите на Акио Морита, един от основателите на компанията "Сони", който казал "преди много години, че всяка световна държава, която загуби своята производствена база, рано или късно ще престане да бъде велика". В търсене на максималната печалба us-американските капиталистически компании години наред водеха САЩ към сегашното състояние – бюджетен дефицит, дефицит на търговския баланс, растеж на безработицата, свито вътрешно потребление и снижаване на жизнения стандарт. Стигна се дотам, че съвкупното богатство на частните us-американски компании е по-голямо от държавното. Страната е пред фалит и постоянно повишава дълга си – "Американският Сенат очаквано одобри мярка за повишаване на дълга на САЩ до март 2015 година, предадоха световните информационни агенции ... По-рано това направиха конгресмените. Предстои американският президент Барак Обама да го подпише. Повишаването на дълга ще позволи на правителството да взема заеми над тавана от 17.2 трилиона долара" (News.bg).
И понеже ние винаги се стараем да сме в крак с Големия брат, едно от предизборните обещания на Коалиция за България, станало вече задача и на правителството, е реиндустриализацията на икономиката. Направиха се и първите стъпки с "Химко" АД и "Ремотекс" ЕАД. Увеличаваме бързо и дългът на държавата. Само че нашите финансови, технически и кадрови възможности са далече от възможностите на брата. А и причините за деиндустриализацията на България са съвсем различни от тези в развитите страни. Причините се коренят в нашите глупост и простотия, които разграбиха и унищожиха социалистическата индустрия и селско стопанство, и които глупост и простотия не само не намаляват с течение на времето, а напротив – прогресивно се увеличават и разширяват. Същото е и с кражбите от общественото богатство. Така че, при такова състояние на трудовия материал, реиндустриализацията у нас може и да не се състои, а и заселващите се тук имигранти не дават признаци, че могат да се превърнат в квалифицирана индустриална сила.
Ако явлението "завръщане на мощности в базовите страни" се развие в размерите на предхождащото го явление "износ на мощности в развиващите се страни", което е малко вероятно, предвид по-дългото протичане във времето на първоначалния процес, но дори и в по-малки размери да е, то се очаква мощно и пространно разместване на пластовете в световната икономика и геополитика, още повече, че страната дала икономически и данъчен приют на доста на брой чужди компании – Китай, вече не е само развиваща се страна, а силно развита в определени направления и решително настроена да оглави световната икономика. Репатрирането на индустриални мощности несъмнено ще изостри икономическите и политическите отношения между двете страни на процеса. Ще възникнат и сложни юридически казуси относно собствеността на мощностите, защото това е нов процес, както навремето е бил нов и предхождащият го – износа на производства. И още повече, че става въпрос за отношения между две суверенни страни, а не за метрополия и колония. А това, че засегнатите държави ще вземат отношение в този процес е несъмнено. В този смисъл може да се обобщи, че въпросният процес има следните основни компоненти : технически, икономически, политически и юридически.
Техническият компонент е свързан с евентуалното преместване на производствената техника и се явява главен и първичен. Той е и най-елементарен и лесно изпълним. Просто техниката се товари на кораби и самолети и се транспортира до съответната дестинация. Другите компоненти могат да се приемат за вторични и производни на него.
Друг вариант е изнасящата се компания да се освободи от активите си на мястото, където се намират, чрез продажбата им или чрез безвъзмездно дарение. Последното е възможно само, ако капиталът пресметне, че разходите по преместването ще надвишат значително ползите и не се намери купувач на място. Много по-интересни и съдбовни за страните ще са икономическите и политическите последствия от простото преместване на техниката. Приелата производството страна след изнасянето му ще остане с намалени производствени мощности в определен икономически сектор или съвсем ще остане без такива, в автомобилостроенето например. Съответната държава може да се възпротиви на прекратяването на производството и изнасянето на производствените мощности, защото от това ще последва безработица. Така възниква икономически проблем, а с него веднага и политичеси такъв. В страната, възстановяваща производството си, също ще възникне проблем с работната сила, но с обратно измерение и посока. Тя ще се нуждае от квалифицирана работна сила за да приведе в производствено движение и то, колкото се може по-скоро, машините, но преди това ще е необходимо да построи производствените помещения. Така може да се стигне до миграция на работна сила и част от хората да последват машините. Във всички случаи негативите от процеса "връщане производствата у дома" са за страната, от която те се изнасят.
Ако компанията износител, независимо по какви причини остави производствените мощности в страната приемник, а последната или нейна компания съумее да запази същото производство по своя проектно-техническа документация, то тя вече става конкурент на преместващата се компания, при това притежаваща предимството да започне производство и продажба на продукта преди основната компания, на която ще е необходимо време да построи и оборудва наново производствени цехове в своята страна. Това може да се случи и ако потърпевшата от спирането на производството страна се опре на наличната работна сила, квалифицирана в съответното производство и създаде свое производство на подобен продукт. Това ще стимулира производството и търговията на необходимите за това машини в тази и други страни. Аналогично може да се получи, докато става смяната на местоположението на производството, конкурентните фирми да заемат освободените позиции на пазара.
Затова най-мъдрото решение, което умните капиталисти могат да вземат е да поддържат изнесеното производство дотогава, докато построят същите производствени мощности в своята страна и след това да го ликвидират. Така ще запазят позиците си на пазара, което за тях е по важно и от производството.
Такава една тактика обаче, може да доведе през този период до някакви рестриктивни мерки от страна на засегнатата държава към тези компании, както и към страната от която те произхождат. Все пак светът е достатъчно малък и шпионирането достатъчно развито и разпространено за да остане такова едно мащабно дело скрито дълго време. Това също е повод за възникване на икономическо и политическо напрежение между двете страни в процеса "завръщане на производствени мощности у дома".
Най-логичното е старите производствени мощности да останат там където са си, а решилата да възстановява производствения си потенциал на стоки страна да започне начисто от нулата. За такова капиталовложение ще са необходими огромни по размер парични суми, които не всяка компания може са си позволи и не всяка банка ще е съгласна да отпусне. Но все пак, в какъвто и да е размер, реиндустриализацията ще се отрази стимулиращо на цялата й икономика. Ако вземем за пример САЩ, където компаниите ще имат и подкрепата на държавата, както видяхме по-горе, то САЩ ще заприличат на Съветския съюз от 30-те години на ХХ-ти век – ще кипи здрав съзидателен и творчески труд, ще се издигат производствени корпуси и халета, ще се изобретяват и конструират нови машини, ще се измислят нови технологии. Но това няма да е процес на трупане на финансови печалби и ако се осъществи, ще е цяло геройство и саможертва от страна на капитала, на каквито той едва ли е способен в днешно време, защото е станал твърде паразитен. Но от друга страна, все пак става въпрос за величието на Америка и така ще се види, доколко е патриотичен капиталът. Така че, ако поживеем, ще видим.
И все пак, да поразсъждаваме. Тръгне ли реален процес на реиндустриализацията на САЩ, то те ще се обърнат навътре и ще се вгледат в себе си, в своите нови проблеми и предизвикателства. Така може и да позагърбят жандармските си изстъпления по света и светът да си отдъхне от тяхното хулиганство. Реиндустриализацията ще е оздравителен процес не само за икономиката им, но и за цялото общество. Този процес ще доведе до промяна в структурата на наемните работници в страната. Несъмнено нараства делът на заетите с производствен труд хора. Това означава зараждане на нови противоречия – нови производствени отношения, ново мислене и ново отношение към другата страна в противоречието – капитала, защото участващите в този процес работници няма да са просто наемници, работещи само за своето препитание, както е било при индустриализацията на страната през деветнадесети и началото на двадесети век. Сега тези работници ще имат съзнанието и гордостта, че са възродители на страната си и отношението им към резултатите от тяхния труд донякъде ще е и като на собственици. Това отношение може да премине в искане за получаване на акции срещу част от вложения труд, която практика не е нова в страната. Продажбата на акции на наемните работници от страна на едрите собственици е един от способите за временно туширане на противоречието между труда и капитала. Интересното е, дали капиталът ще съумее отново да прелъже наемните работници с миноритарен дял от акциите, както го е правил досега, или наемните трудещи се, организирани от синдикатите и подкрепени от държавата ще настояват за мажоритарен дял.
При това качествено ново състояние на икономиката, ако us-американското общество и us-американските икономисти и политици притежават историческа памет, гражданска смелост и научно познание за икономиката и обществото, то следва да пристъпят към планово управление на националната икономика. В противен случай отново ще се стигне до състоянието от епохата на индустриализацията – бясна и безогледна конкуренция, криза, депресия, фалити, безработица, стачки, протести и масови социални вълнения, нещо вече познато. Но има и друг път, нов път. Получаването на мажоритарен дял акции от страна на работническата класа и планово управление на националната икономика е сериозна предпоставка за поемане на САЩ по пътя на социализма.
Освен реиндустриализираните страни, качествено нов ще е и целият свят. Благодарение на капиталистическата икономическа инвазия с изнасянето на производства от края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век, както и по силата на обективното обществено развитие, по-напредналите от развиващите се страни ще са (а някои вече са) развити страни – Китай, Индия, Турция, Виетнам, Бразилия, Аржентина, Чили, Египет, Република Южна Африка, Нигерия. Част от неразвитите страни ще са развиващи се, след това развити и така нататък. А страните, с напълно ограбени през колониалният им период природни богатства, които не съумеят да развият модерни технологии ще останат само територии, чието население масово ще мигрира към икономически развитите райони на планетата.
В това е и историческата мисия на капитализма – да уеднакви обществените отношения като проникне във всяко кътче на света и развие максимално производителните сили на човека, световната търговия и световния пазар, като в същото време го раздели на малко много богати и много много бедни; да превърне материалното производство в господство над природата с помощта на науката; да създаде материалната база на нов свят и да се оттегли с достойнство в музея, ако отивайки си не предизвика унищожителна световна война, разбира се, защото тогава на планетата може да не останат човеци, които да оценят достойнството му.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 34374
