Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2013 13:24 - Коментари(и) :
Автор: kvg55 Категория: Забавление   
Прочетен: 463 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 05.02.2013 16:25


31.01.2013г.
През 1891 година в Англия за първи път е публикувано произведението на ирландския писател Оскар Уайлд ”Душата на човек при социализма” *. По това време социализмът вече не е утопия и неясен мъгляв идеал, а научнообоснована теория и развиваща се практика – Карл Маркс и Фридрих Енгелс отдавна са публикували своите политически и научни трудове по философия и политическа икономия и са поставили основите на научния социализъм; създадени са І и ІІ интернационал; в повечето европейски страни има социалдемократически партии, а през същата година от Димитър Благоев и съмишленици е създадена Българската социалдемократическа партия и са изминали двадесет години от кървавия разгром на Парижката комуна. Възникването на социализма като теория и практика е функция от развитието на капиталистическите производствени отношения и с развиването на първопричината се развива и следствието като две страни на едно обществено-социално противоречие.
В годината на публикуването на ”Душата на човек при социализма” Фридрих Енгелс е бил още жив, а Владимир Илич Ленин е все още младеж, комуто тепърва предстои да развива теоретически и най-важното да претвори в практиката социалистическата теория. Така че и двамата видни класици на социализма са имали възможността да се запознаят с произведението на Оскар Уайлд и особено Енгелс, който по това време живее в Англия, където великият ирландец е бил вече достатъчно известен.
Досега не съм попадал на следи Енгелс и Ленин да са били запознати с ”Душата на човек при социализма”, както и да са писали отзиви за произведението и въобще за мислителя Оскар Уайлд.
Мисля си, че дори и да има такива отзиви, то тоталитарната цензура несъмнено се е постарала да ги покрие от широката публика, но от друга страна времето след преврата от 1989г. досега беше достатъчно всичко покрито да излезе наяве. Така че, най-вероятно у нас няма нищо скрито-покрито около този писател от оня период. Както и да е, това не е от голямо значение. По-важното е, че Оскар Уайлд въобще е недолюбван от соцлитературните ни критици и издателства, както впрочем е бил недолюбван и от съвременното му светско общество на викторианска буржоазна Англия. За нашите социалистически духовни филистери той е буржоазен и декадентски, въпреки острите и силни разобличения на същността и пороците на съвременното му капиталистическо общество, съдържащи се в неговите произведения, включително и в разглежданото есе, за което също не открих данни да е било отпечатвано у нас по времето на социализма; въпреки отношението му към частната собственост като източник на социално зло и убедеността му, че частната собственост трябва да се премахне като единствена мярка за оздравяване на обществото и въпреки блестящото му, даващо мисловна храна и доставящо естетическо удоволствие на всеки извисен ум остроумие. За английските сноби и ”филистейни” пък, изразяващи общественото мнение, Оскар Уайлд е прекалено оригинален и екстравагантен, защото не им достига интелектуален и духовен потенциал за да му подражават, както единствено са свикнали да изразяват себе си – ”Това, което публиката не харесва, е оригиналността”, тъй като ”Публиката не обича оригиналността, защото се страхува от нея”, не им остава длъжен от своя страна мъдрецът.
Ако въпросното произведение не е отпечатвано у нас при социализма, то за това си е имало абсолютно основание, съдържащо се в самото него, но от такава цензурна мярка е било ощетено самото социалистическо общество, защото гледната точка на Уайлд за човека при социализма в това изключително богато на мисли произведение е най-малкото интересна и би спомогнала за осъзнаването и преодоляването на много от неговите недостатъци, би го обогатила идейно и духовно и  би го направила по-привлекателен и жизнеспособен. Несъмнено, но това не беше по силите на умствено ограничените хора, които притежаваха властта – политическа, икономическа и духовна.
Десетки години преди възникването на социализма като реално общество, изхождайки от прочетената от него социалистическа литература, писателят е прозрял и нехуманни черти в бъдещото общество, които е посочил и което говори за добро разбиране на прочетеното от него по въпроса.
”Но признавам, че голяма част от социалистическите трактати, които съм чел, съдържат авторитарни идеи, някои дори открита принуда. Разбира се, авторитарността и принудата трябва да бъдат отхвърлени категорично. Всякаква активност трябва да бъде напълно доброволна, защото само по този начин човек може да живее добре”, пише Уайлд. Разбира се, в това разсъждение има известна доза наивност, особено отнасящото се за отхвърлянето на принудата. Мислителят смята, че при социализма всички хора ще са доволни и най-вече съзнателни дотолкова, че да бъдат доброволно активни във всичко. ”Социализмът, комунизмът или както искате го наречете, чрез преобразуването на частната собственост в обществено богатство и замяната на конкуренцията с кооперирането ще възвърне пълноценното, естествено състояние на обществото като един напълно здрав организъм и ще осигури материалното благоденствие на всеки един член на това общество. Социализмът ще даде на живота неговата правилна основа и правилна среда. Но за развитието на живота до състояние на съвършенство е нужно още нещо. Нужен е индивидуализъм. Ако социализмът е авторитарен, ако съществуват правителства, въоръжени с икономическа сила така, както днешните са въоръжени с политическа, ако бъде създадена индустриална тирания, то това състояние на човечеството би било много по-ужасно от сегашното”. Тези критични за социализма Уайлдови разсъждения могат да се приемат за общество, в което липсата на частна собственост съществува от десетилетия и в условията на социализъм са живяли няколко поколения човеци, при което, въпреки че са изживяни наследените от капитализма представи, разбирания и отношения, то не се е освободило по субективни причини от необходимите в началото на възникването и утвърждаването му авторитаризъм и диктатура. И най-важното, това общество се е развивало по естествените си закони без да е заплашвано от външна намеса, която да използва неизбежно съществуващите в него противоречия за да го разруши, пред каквато заплаха постоянно беше поставен реалният социализъм. Пълната творческа изява на всяка отделна индвидуалност е възможна, както правилно отбелязва авторът, при материалното благоденствие на всеки един член на обществото. Но Уайлд не прави разлика между социализъм и комунизъм, както разделят бъдещото общество Маркс и Енгелс, отчитайки необходимостта от време за промяна в съзнанието на масата от обществото. В писмо до Август Бебел от 28.ІІІ.1875г. Енгелс споменава за подобни наивни представи за социализма. ”Представата за социалистическото общество като за царство на равенството е едностранна френска представа, свързана със стария лозунг «свобода, равенство, братство ...», пише той. Факт е, че човешката природа на масата от човечеството се променя много по-трудно и бавно, отколкото могат да бъдат променени условията, в които тя битува.
Наивността на автора, за която споменах по-горе е и в това, че той пропуска оня период, през който става отнемането на частната собственост върху средствата за производство от притежателите й, което отнемане може да стане единствено принудително. Това е потвърдено от историята и не се нуждае от доказателства – никоя господстваща в обществото класа не се е отказала доброволно от господството си и от крепящата господството й материална собственост. Нито робовладелците, нито феодалите, кралете или духовенството. Свалянето от власт на една властваща класа винаги е ставало с непримирима жестока борба, проливане на много кръв и от двете страни, бесене и обезглавяване на знатни особи. Това е разбрал и той самият, когато по-натам в есето си, разсъждавайки за физическата сила на обществото и за силата на общественото мнение казва : ”Много от най-важните проблеми на изминалото столетие, като съдбата на едноличната власт в Англия и феодализма във Франция, са били разрешени изцяло със средствата на физическата сила”. И осъзнавайки за кратко историческата истина за неизбежността от употребата на насилие при всяка революция, веднага изрича великото  прозрение, че ”Насилието на една революция може да направи самото общество величествено и красиво, дори само за момент”.
Това пропускане на необходимия преходен период между капиталистическото и социалистическото общество произтича от разбирането на автора за класовата борба. Според него социализмът няма да бъде извоюван в борба от заинтересованите класи и социални групи, а ще бъде ”въведен”. Той така и започва съчинението си : ”Голямото преимущество от въвеждането на социализма ... и т. н.”. Възниква въпросът : Кой е този, който ще ”въведе” социализма доброволно, без борба и принуда? Социализмът може да бъде доброволно ”въведен” само и единствено от собствениците на средствата за живот и на средствата за производство на материалните блага. Досега обаче, тези собственици никога не са го правили доброволно. В цялата досегашна история на човешката цивилизация всяка една частна материална собственост е била принудително отнемана от нейните противници от притежателите й. Тук не вземаме предвид доброволно дареното, което е изключение, потвърждаващо правилото. Всички социални отстъпки направени за малоимотните и безимотните класи от притежаващите собственост господари са плод на икономически и политически натиск. Днес сме свидетели на уж доброволно даване, а всъщност по причина на продължителната криза, която най-вероятно ще премине във всеобща и безкрайна криза на капитализма, на половината им доходи за филантропия на една минимална част от свръхбогаташите в САЩ, и то на онези, които са постигнали богатството си сравнително почтено, благодарение на личните си творчески качества. Сред имената на тези филантропи не се среща фамилията Буш например, чието богатство е придобито по много по-различен начин от богатството да кажем на един Джордж Лукас. Това е жертване на част от доходите, но не е отказ от правата на собственост в полза на обществото, особено от богаташите, които са притежатели на средствата за живот и на средствата за производство на материалните блага. Не може, както е днес у нас, да правиш голямо лично богатство за сметка на лишаване и ограничаване на множеството от хората от жизненоважни за съществуването им средства като храната, водата, електричеството и топлината или от изсичането на горите, които за източникът на кислорода и водата. Тези блага и особено благата, които са природно дадени, трябва да са достъпни за всеки гражданин в достатъчно за живота му количество на достъпни цени, а това е единствено възможно само, ако са собственост и в разпореждане на обществото. А за непосредствено дадените от природата блага като водата, земята, въздуха, дървесината, минералните и органичните природни ресурси, обществената собственост върху тях е задължителна, защото е единствено справедлива. Дори и от гледна точка на религията.
Измислете нова храна със същото качество и полезност като хляба и сиренето, но по-евтина и ще станете богат. Открийте нова енергия или нови източници на топлина и  електричество, които да са по-евтини от най-евтините съществуващи сега и ще станете богат. Предложете на хората нови обществени отношения, различни от сега съществуващите и които да удовлетворяват интересите на по-голямата част от тях, и когато идеите ви се възприемат от обществото и приложат на практика ще станете богат. Това е справедливият и достоен начин за забогатяване, който удовлетворява и обогатява, както индивида, така и обществото, прави животът на хората поносим и достоен и не ги противопоставя непримиримо едни на други по отношение средствата за съществуването им. Човечеството може да живее богато не само като работи много, но и като усъвършенства организацията на труда - на производството, разпределението и потреблението на благата.
Въпреки отклонението от темата, интересно е да прочетем, какво мисли самият Оскар Уайлд за буржоазните благотворителност и човеколюбие, още повече, че в края на всяка година под натиска на медиите желанието за благотворителност у нас разцъфтява буйно в несъразмерни за халът на масата от населението размери. И така, четем : ”Благотворителността създава множество грехове; Неморално е да се използва частна собственост, за да се облекчат ужасите и страданията, причинени от въвеждането на частната собственост. Не само е неморално, но е и несправедливо; ... подобна благотворителност обезсърчава и деморализира; ... благотворителността е едно от две неща: или компенсация, която е напълно неадекватна, или милостиня, която е съвсем сантиментална, обикновено придружена с безсрамен опит на сантименталния човек да се намеси деспотично в  живота на бедния”. Прав е мислителят – благотворителността обезсърчава и деморализира гражданите, за които е предназначена. Подаянията не са средството за преодоляване на социалните противоречия и неравенство, а възможността всеки да се труди според способностите си и чрез труда си да преживява достойно, и след като се е освободил от тягостната ежедневна мисъл и грижа за осигуряването на насъщния, може свободно да развива качествата на своята индивидуалност.
Но нека се върнем към прозренията на автора за бъдещия социален строй, които са се потвърдили при съществувалият реален социализъм. За ”индустриалната тирания” е донякъде прав, защото при реалния социализъм по-голяма беше политическата тирания, но характера на политиката произтича от характера на икономиката, ”политиката е най-концентрираният израз на икономиката”, е казал класикът Ленин.
Конкретното прилагане  на едни идеи зависи от субективното им възприемане и разбиране от прилагащите ги в практиката индивиди и от обективно стеклите се обществени материални условия при прилагането им. В социалистическата литература по времето на Оскар Уайлд несъмнено е имало идеи за насилие и авторитаризъм, които несъмнено са били възприемани и споделяни от хората, борещи се за социализъм. Но първоизточникът на идеите не бива да се търси в главите на хората, а в материалната действителност, която се отразява в съзнанието им и която действителност по времето на Уайлд и преди него е изобилствала от кърваво насилие, принуда и авторитаризъм, които в никакъв случаи не са били предизвикани и практикувани от привържениците на социалистическата теория. И Иисус Христос, за чиито послания Оскар Уайлд също разсъждава в творбата си, не е проповядвал това, което две хиляди години след него обявилите се за негови вярни последователи са вършили и продължават да вършат. И при исляма, с който съм много по-малко запознат, отколкото с християнството, може би е същото.
Доказателство са  многобройните идейни течения и разновидности и в двете религии. Така е и с идеите за комунистическото общество, както и с всички велики световни идеи, когато се прилагат от недоразбрали ги, умствено ограничени, фанатизирани или непочтени люде с користни помисли. Малко са в човешката история великите мислители, които са били правилно разбирани и възприемани от своите съвременници и така са ставали творци на съвременната тям действителност. Това, което в едно време е било утопия, по-късно се превръща в реалност и затова Оскар Уайлд е категоричен в мисълта си, че ”Прогресът е осъществяването на утопии”. В същото време винаги трябва да помним и никога да не забравяме, че и най-великите световни идейни учения са подвластни на законите на диалектиката – те също са подложени на опровержение, промяна, отмиране и забрава.
Продължавайки нататък с четенето, откриваме и друго основание за дискриминацията на произведението – ”... неподчинението е първородната добродетел на човека. Прогресът винаги е резултат от неподчинение” – непослушно прогласява мислителят. Тези еретични за всяка влюбена в себе си власт думи на Оскар Уайлд никак не биха се харесали на тоталитарната номенклатура, крепяща се на подчинението и послушанието на индивидите и обществото, и имаща се за двигател на социалния прогрес у нас. Тези и други подобни на тях истини, като потискането на индивидуалността, своевременно не разбраха нашите първи партийни и държавни ръководители в НРБ, които отгоре на това непроумяваха, че обществото може да се развива и без тях, и то по-добре, защото те вече бяха станали спирачка за това развитие и заслужено сдадоха властта, от което пък произлязоха множество нови беди и страдания за народа ни, но то е друга тема за размисъл и писане. Днешните управляващи също не осъзнават, че освен спирачка на прогреса, по причина на нездравата си жажда за власт и поставянето на личните и корпоративните интереси над обществените са се превърнали в разрушители на обществото, в погубители на народа си и в ликвидатори на държавността и държавата. Всичко това се дължи на тяхната умствена ограниченост, самовлюбеност, ненаситна алчност за власт и материални облаги и непреодолима себичност. Според разбирането на Уайлд за егоизма на човека ние трябва да вярваме на приказките им, че те са най-добрите управници при които живеем добре, за което следва да ги обичаме и да сме им благодарни вовеки.
Във втората половина на великото си произведение Уайлд разсъждава за властите – светската и духовната власт, за властта на тълпата и за четвъртата власт, за властта на общественото мнение; разсъждава за състоянието на съвременната нему журналистика, за отношението на властите към изкуството като ”най-съвършеният индивидуализъм” и ”единствената истинска форма на индивидуализъм, която светът някога е познавал”, и  ”за контрола, упражняван от обществото върху изкуството”. Казаното от мислителя за съвременната нему английска журналистика, може да се съотнесе едно към едно за съвременната нам българска журналистика, което означава, че в общественото си развитие в тази област сме достигнали нивото на Англия от последната четвърт на ХІХ-ти век. Това е така, защото казаното от него е неотменима черта на буржоазната журналистика въобще. Същото важи за изкуството и зависимостта му от обществото, и най-вече за характерното за днешното наше общество изкуство – чалгата, във всичките й форми и  разновидности.
В разсъжденията си Оскар Уайлд достига до изразеното от Карл Маркс в ”Тезиси за Фойербах” разбиране на човешката природа като ”съвкупност на всички обществени отношения” и за движението и развитието като неотменим атрибут на битието.
”Но аз имам възражение, пише той, именно към съществуващите условия и всяка схема, която ги приема, е грешна и глупава. Условията ще бъдат променени и човешката природа също ще се промени. Единственото нещо, което знаем за човешката природа, е, че тя се променя. Промяната е единственото нещо в нея, което можем да предскажем”. И така, стъпил на здрава логическа основа, Уайлд прави революционният извод, че ”Системите, които се провалят, са тези, които разчитат на неизменноста на човешката природа, а не на нейния растеж и развитие”.
По нататък, разсъждавайки за грешките на Луи ХІV и Великата Френска революция,  като резултат от тези грешки, Уайлд прави остроумният извод : ”Всички резултати от грешки на правителства са достойни за възхищение”. Ние също си имаме правителство, което непрекъснато и все повече се заплита в противоречащи си едно на друго и на действителността изявления и действия. Така че на изборите, а може и преди тях, което е по-доброто, би трябвало да очакваме достойни за възхищение резултати от работата на сегашното наше правителство, каквито впрочем резултати винаги сме наблюдавали на всички предишни избори през така наречения преход. Да си спомним мълчанието на господин Иван Костов след падането му от власт например.
В изобилстващото с мисли произведение, основната тема, коята силно вълнува автора е човешкият индивидуализъм, неговото развитие и отношението му към собствеността, частна и лична. За Оскар Уайлд индивидуализмът е вътрешно присъщ на човека и даже на всяко живо същество – ”... индвидуализмът не носи със себе си каквито и да било задължения. Той идва естествено и неизбежно, идва от вътре. Той е връхната точка, към която води развитието във всичките му форми. Той е съвършенството, присъщо на всички форми на живот и към което всички форми на живот се стремят”. В общество на индивидуалности се постига съвършенството в междучовешките отношения – ”И така, индивидуализмът не задължава никого нищо, той не упражнява никаква принуда или  насилие над човека. Точно обратното, той казва на човек, че не бива да допуска никой да го задължава да прави каквото и да било. Индивидуализмът не се опитва да принуди хората да бъдат добри. Той знае, че хората са добри, когато ги оставят на мира. Човек ще развие своя индивидуализъм сам, отвътре. ... Еволюцията е житейски закон и няма друга еволюция освен тази към индивидуализъм”. Следователно бъдещото съвършено общество е общество от индивидуалности – към такъв извод ни навеждат размислите на автора. А бъдещо общество по негово време е именно социализмът.
Несъмнено наличието на собственост, частна или лична, е предпоставка за изявата на човешката индивидуалност. За да изяви творческите си заложби индивидът трябва да има осигурени материалните за това условия и преди всичко основното – средствата за задоволяване на физиологичните нужди от храна, вода и сън , и сигурност за живота и здравето му. ”В момента, като следствие от съществуването на частната собственост, много хора имат възможността поне частично да развият своя индивидуализъм. Тези хора или не са задължени да работят, за да изкарват прехраната се, или имат възможност да избират сферата си на дейност така, че работата им да им подхожда и да им доставя удоволствие”. За Уайлд собствеността е пречка пред човека за цялостното развиване на индивидуалността му. И не само частната, а и личната собственост, като за премахването на личната собственост определено не е прав, защото без лична собственост не може да се живее човешки, а притежаването на лична собственост от своя страна определено поражда задължения на индивида към другите индивиди и обществото като цяло – ”Притежаването на собственост често е твърде деморализиращо и именно това е една от причините социализмът да иска да се отърве от нея. Всъщност каквато и да е собствеността, тя неизменно вреди.  ... Личната собственост спъва индивидуализма при всяка крачка”. Така е, защото всяка собственост е носител на задължения, дори и личната собственост, без която човешкото съществуване на човека е невъзможно. Освен това при наличието на частна собственост, главното различие между членовете на обществото се определя от това, което индивидът притежава като материална собственост – ”... въвеждането (по правилно е да се каже възникването – б.м.) на частната собственост е навредило сериозно на индивидуализма, замъглило го е, премахвайки разликата между човека и това, което той притежава. Това е отклонило индивидуализма от неговия правилен път. То е направило печалбите, а не растежа, своя цел. Така че човекът постепенно е започнал да вярва, че най-важното нещо е да имаш, докато всъщност най-важното нещо е да бъдеш. Истинското съвършенство не е в това, което човек притежава, а в това, което човек е. Частната собственост е смазала истинския индивидуализъм и е създала индивидуализъм, който е фалшив. Тя е лишила една част от обществото от възможността за индивидуализъм, като я е обрекла на глад. Частната собственост е лишила от истински индивидуализъм и другата част от обществото, като я е обременила със задължения. ... Структурата, необходима за правенето на пари и изградена с тази цел, също е крайно деморализираща. В общество като нашето, където собствеността носи със себе си престиж, социален статус, чест, уважение, титли и други подобни приятни неща, човекът, движен от своята амбиция, приема като цел на своето съществуване акумулирането на собственост и продължава да я акумулира дори след като има много повече, отколкото му е нужна и отколкото може да оползотвори”. Това са причините Оскар Уайлд да приеме, че с премахването на частната собственост при социализма индивидуализмът ще получи нови възможности за развитие – ”... как индивидуализмът, който сега повече или по-малко зависи от съществуването на частната собственост за своето развитие, ще спечели от премахването на тази частна собственост” – ”Ще спечели по следния начин: при тези нови условия индивидуализмът ще бъде много по-свободен, много по-изтънчен и много по-ярък, отколкото е той днес. Не говоря за титаничния, изпълнен с въображение и смелост индивидуализъм на поетите, които изброих (Байрон, Шели, Браунинг, Виктор Юго, Бодлер), а за гигантския, потенциален, латентен, индивидуализъм на самото човечество”. Съвършенството на индивида е негово вътрешно състояние, състояние на неговия дух. А подчинилият се на конформизма човек, никога не може да е свободен.
И още – ”С премахването на частната собственост ние ще имаме истински, красив, здрав индивидуализъм. Никой повече няма да пилее живота си в трупането на неща и символи на неща. Човек просто ще живее. Да живееш е нещо изключително рядко. Повечето хора просто съществуват”.
При съществувалият реален социализъм, на основата на личната собственост тези основни потребности на хората бяха осигурени в прилична форма за повечето членове на обществото. Но индивидуалните творчески изяви трябваше да са съобразени с държавната идеология и то само по начина, по който я разбираха нейните пропагандатори и пазители, официално назначените от Т. Ж. и донякъде може би от Политбюро нейни главни жреци – окръжните секретари на БКП и тези под тях, които жреците почти назначаваха. В голямата си част българското общество не разбираше и не беше готово да живее според принципите на социализма. Това важеше и за ръководителите на обществото – членовете на Българската комунистическа партия, ръководителите на партията и държавата. Те самите не бяха пример за социалистическо мислене и начин на живот. Те бяха лицемерни и злоупотребяваха с идеите на социализма. И съвсем естествено бяха отречени от мислещите членове на обществото. Друг въпрос и отделна тема за размисъл е, защо противниците им и тяхни наследници в управлението на държавата не намериха правилния път за движение на обществото напред и нагоре и вече самите те са отречени и изпадащи в изолация и забвение.
В последните шест страници от ”Душата на човек при социализма” Оскар Уайлд възвеличава индивидуализма като неизбежен краен резултат от развитието на човека – ”Еволюцията е житейски закон и няма друга еволюция освен тази към индивидуализъм. Където тази закономерност не важи, значи става дума за прекъснат растеж, болест или смърт”. Реалният социализъм задържаше и спъваше тази еволюция на човека и съвсем логично залиня и загина. Изключенията – Китайската народна република и Република Куба – само потвърждават правилото. Китайците намериха правилният и успешен за тях индивидуален път на развитие, както за цялото общество, така и за отделните му членове, а кубинците са особен род човеци, за които удоволствието от живота е по- важно от изморителната и съсипваща психиката борба за материални придобивки. Що се отнася до нас българите, понеже винаги се сравняваме с някого, а и в развитието си все още не сме достигнали нивото на индивидуализъм на по-напредналите от нас народи, плюс залитането ни в чуждопоклонство, в търсенето на нов път след разпада на социалистическата система, без много да му мислим взехме, че се привързахме към икономическия модел на us-американците. И така, откъснати от националната си индивидуалност не сме щастливи като индивиди и народ, както ни определят различни психо-социологически изследвания, проучвания и анализи, а Уайлд смята, че ”Индивидуализмът на бъдещето ще се развива чрез радост” и ”Човек ще изпитва радост, размишлявайки над радостта в живота на своите братя и сестри”. Човекът на бъдещето, човекът на комунизма ще е осъзнал и преодолял егоизма и себичността си индивидуалист. Той ще изразява себе си чрез радост, т. е. ще прави това, което му доставя радост и удовлетворение, включително и задълженията му към другите индивиди и обществото като цяло, без да пречи и нарушава осъзнатите и приети от него права на останалите индивиди. Ще изразява себе си именно чрез радост, а не чрез злоба и завист, както го прави сега по-голямата част от човечеството и особено ние българите. В това общество Жан-Пол Сартр също би бил щастлив, защото адът няма да са другите около него. Другояче не би могло и да бъде, защото човечеството живее все по-обществено и индивидите все повече зависят един от друг. Другото е погубване на съвременната цивилизация чрез самоизтребление. Идеята, че можеш да се предпазиш и съхраниш себе си от обективните превратности в общественото битие чрез притежаването на все по-голямо материално богатство или неограничена власт над другите е измамна и нереална.
Същественото, което прави разсъжденията на автора убедителни и привлекателни за читателя е ясното разграничение, което писателят основателно прави, между егоизма и индивидуализма, между егоиста и индивидуалиста. Това са две съвсем различни човешки качества, ”Защото егоист е този, койта изисква нещо от другите, а един индивидуалист никога не би направил нещо подобно. Не би му доставило удоволствие”. И все пак Оскар Уайлд разсъждава за социализма като писател, литератор и естет, а не като учен – философ, социолог, психолог или икономист. Разсъждава повече емоционално, със словата на литературата, отколкото хладно разумно, чрез научните термини. И по тази причина е по-близко до външната и сетивната страна на нещата, отколкото до тяхната абстрактна същност и вътрешни взаимовръзки. Но талантливото описание на формата несъмнено поражда размисли и за съдържанието.
И на края – разсъжденията и коментарите за едно произведение никак не могат да заместят полезността, удовлетворението и удоволствието от непосредственият прочит на самото произведение. Затова по-доброто е, винаги да се чете, гледа и слуша оригиналът.

‾‾‾‾‾‾‾‾‾‾‾‾‾‾‾‾

* De Profundis: Глас от бездната, Оскар Уайлд; ИК ”Персей”, 2009, превод Емил Минчев.



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kvg55
Категория: Забавление
Прочетен: 965319
Постинги: 499
Коментари: 7342
Гласове: 21341
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031