19.01.2012г.
”Кой беше казал, че историята се повтаря, макар и като фарс?” – така завършва една добра, относно общата политическа ретроспекция на двадесетината години световен триумф на демокрацията, свободната стопанска инициатива и правата на домашните животни своя статия в брой 52 (424) на вестник ”Уикенд”, цененият и уважаван от мен журналист Георги Атанасов. Точната мисъл е : ”Хегел бележи някъде, че всички велики световноисторически събития и личности се появяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави : първия път като трагедия, втория път като фарс”, и е изказана от Карл Маркс в книгата му ”Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт”. Формални повторения на исторически личности, а чрез тях и на събития, защото ”Историята, както обобщава Фридрих Енгелс, не е нищо друго освен дейността на преследващия своите цели човек”, можем да имаме тогава, когато обществото вмени, основателно или не е отделен въпрос, на отделни личности и обществени процеси качества и свойства, които са били характерни за минали събития и дейци. Въобразилите си, че имат сходство с бивали велики личности и събития не се броят, защото те са обект на медицината, а не на историята. Примери за такъв вид ”повторение” има и в най-новата ни история, за която става дума в статията – един го смятахме за българския Моисей и Кенеди, друг за новия Стамболов и т. н. А сега  ни управлява политически и личностен хибрид между Александър Стамболийски и Тодор Живков, според мненията на историци, социолози и журналисти, отразяващи или коментиращи делата и мислите на управленеца.
Всъщност повторение в съдържанието на историческите процеси не може и да има, защото природата, човечеството и отделният човек преживяват действителна и уникална своя си история. И затова, който си е представял и въобразявал, че по същество ще се възстанови това, което вече е видял или чул, и което вече е било, съвсем естествено е да се окаже излъган в очакванията си.
Противоречието ”реален социализъм империализъм (олицетворяван главно от  САЩ)” се разреши по начина, на който бяхме съвременници и свидетели – страните от реалния социализъм, под натиска на блестящия в представите на новите им демократични политици капитализъм, се отказаха тотално от плановата икономика и еднопартийната политическа система и възприеха пазарните и многопартийни принципи. У нас това се осъществи пряко от посолството (разузнаването) на САЩ (Докладът Ран-Ът); Съветският съюз се разпадна и загуби територии на влияние. От другата страна империализмът не се отказа от нищо, а САЩ увеличиха влиянието и амбициите си в геополитиката. От пръв поглед, като теория и практика, като че ли комунизмът е загубил, а капитализмът е спечелил? Вярно е, ”реалният социализъм” загуби основното си качество, което го характеризираше като такъв – държавната собственост върху средствата за производство и заедно с това загуби и всичко останало, което можеше да загуби и престана да съществува обективно като система от свързани икономически и политически държави. Строполи се, въобразил си, че веднъж и завинаги е яхнал историческия прогрес, от светлите идеологически висини, в които витаеше, в строгата и справедлива материална действителност. Разпадна се и изчезна като конкретна икономическа и политическа система, но натрупаният от ”реалния социализъм” обществен опит не може да изчезне, той съществува и е на лице. Съществува в създадените по това време материални обекти, в така наречените носители на информация, продуктите на науката и културата и в паметта на хората. Останаха и отделни държави, извън разпадналия се европейски социалистически лагер, в които марскизмът-ленинизмът е официална идеология и частната собственост не е преобладаваща и дори липсва. Комунизмът, като теория и практика, загуби едно свое практическо постижение – ”реалния социализъм”, но все още не е загубил своя исторически създал го обществено-икономически строй. Да, днешният капитализъм външно е различен от обществото, в което са пребивавали Сен Симон, Шарл Фурие, Робърт Оуен, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Владимир Ленин, Сталин и Георги Димитров. Външно и в подробностите е различен, но в същественото е същият – частна собственост върху средствата за производство и обслужващите общественото производство финанси, стремеж към максимална печалба от всяка стопанска дейност, трупане на пари и безумно разхищаване на обществен труд и невъзобновими природни ресурси, спекулативни икономически и финансови практики, агресивно отношение към природата и по-неразвитата част от човечеството. Има и нещо съвършено ново – организирана и свързана с властта престъпност, безогледно манипулиране на общественото съзнание и умишлено насаждане на страх у по-малките и слаби страни и народи; разрушаване с цел поддържане на формата си с икономически забрани и с военна сила на непослушните нему държави с обвинението, че нарушават правата на човека и възстановяването им по неговите стандарти с активното му и изключително  печелившо за него участие; болезнена самовлюбеност (нарцизъм), като най-болни, неизлечимо болни бих уточнил, са САЩ. И проблемите на съвременното ни капиталистическо общество са същите, каквито ги описват в трудовете си класиците философи, икономисти, писатели и художници – периодични кризи, безработица, духовно обезобразяване на човека, разяждаща обществото престъпност.
Разрешаването на горепосоченото противоречие разчисти пътя и извади на дневен ред други противоречия, както отбелязва и Атанасов – ”Неидеологическият антагонизъм е на всички равнища ...”. Засега противоречията в единния вече свят са основно икономически, политически и морални. Но не след дълго, икономическите и политическите противоречия неминуемо следва да се изявят и като идейни противопоставяния между отделните тяхни страни, защото обществото вече е на път и търси обяснение за промененото си не по негова воля битие, както пътища и начини за подобряването му. На запад от нас пострадалите от кризата искат работа, социална справедливост и сигурност, а предизвикалите и спечелили от кризата се борят да запазят системата и възможностите си за контрол върху нея; в Русия не е съвсем ясно какви са мотивите и целите на протестиращите, но самото наличие на активно протестиращи е знак за развиващи се противоречия. Разрешаването на вътрешните противоречия в страните засегнати от ”арабската пролет” все повече клони да стане на основата на религията, което предполага усложняване и изостряне на отношенията им с по-агресивната част от християнския свят, повече дори, отколкото бяха с диктаторските им политически режими. Разрешаването на социалните противоречия е сложен и непредсказуем процес, особено когато се извършва с външна намеса, и засяга интересите и съдбите на милиони човеци. То може да стане прозаично, като в Китай например, но може да се окаже и феерично, като в стихотворение на Христо Смирненски или като залпов огън на гвардейски миномети БМ-13 в непрогледна нощ.
Видимият разпад на сегашния свят и изострянето на движещите го противоречия е в ход; очакват се и се търсят кълновете на новото в отношенията между индивидите, между отделните народи и държави, и на всички тях към природата. Футуролозите виждат ”новото” като ”ера на светлината и идването на шестата раса, при което човекът ще се сдобие и с ново сетиво”. Що се отнася до светлината, от няколко години насам си имаме наше, българско слънце. А за сетивата, лично за себе си предпочитам, ако успея да се приобщя към шестата раса, да придобия сетиво, с което непосредствено да възприемам мисловните процеси в главите на българските политици и депутатите ни в частност. В този бързо променящ се и нестабилен свят, от прозорливостта на всеки народ и човек зависи сам да намерят и отстояват своето място в зараждащото се ново човешко общество. А редно е то да се назове ново, само ако е по-съвършено и по-добро, т.е. по-човешко от досегашното. В това движение, народите живяли и при социализма са с предимство, защото знаят повече за човешкото общество и отношенията между хората.
Най-лесно и безболезнено за себе си и останалия свят обаче, могат да преминат в по-висше качествено състояние на  обществото Съединените щати, като най-развита технически, технологично и организационно, производствено и административно, и с дисциплинирано и все още ентусиазирано за труд население, държава. За това обаче ще е необходимо ”възмутените окупатори”, а още по-добре ще стане, ако могат и ”окупираните” да дойдат на марксистко-ленинския ... мироглед, като преосмислят разбиранията си за частната собственост върху средствата за производство на материални блага като свещена и неприкосновена в светлината на противопоставянето на частните корпоративни интереси на обществените, довело до движението на ”възмутените окупатори”.
Ако могат, ама н̀адали. Богатството на корпорациите е натрупано в голяма степен чрез незаплатен наемен труд, ограбване на други страни, погубване живота на милиони хора, сред които и US-американци. Желанието на свръхбогатите да бъдат облагани с повече данъци е лицемерно и е породено от страха от разпад на системата и увреждане на материалните им интереси. А и такава една мярка не е решение за проблемите на безработните, длъжниците и губещите личната си собственост. В икономическата теория апологетите на капитализма се въртят около Адам Смит и свободния пазар, като пеперуди около лампа, без да обясняват, съзнателно или не, как поглеждат на тази икономическа свобода корпоративните интереси и надявайки се тези интереси да пренебрегнат себе си, като възприемат смитовите морални принципи. Корпоративният интерес разбира свободата единствено като свобода само за себе си – банката има свободата да нарушава едностранно сключеният с вас договор, като намалява лихвата по депозита ви и увеличава лихвата по кредита ви, и да конфискува имуществото ви. Вие имате свободата да изберете от многото банки тази, на която да предоставите свободата си. А когато срещу искането да изтеглите депозита си, банката ви предложи кредит, това е политика на банката, а не глупава и тъпа постъпка на конкретния служител. Мобилните оператори имат свободата да ви тероризират с SMS-и, съдържащи лъжи и тъпи въпроси, които унижават умственото  ви достойнство, а за вас остава свободата да захвърлите телефона си, колкото може по-далече. А защо ли съвременните на Адам Смит некорпоративни капиталисти не възприеха неговата теория за моралните чувства? И за 230 години докараха нещата дотам, та Рон Пол да се пита : ”Провали ли се капитализмът?” и либертарианците  воглаве с професор Бърнстийн да го защитават морално. Впрочем капитализмът имаше историческа възможност да се самозащити морално, като незабавно след разпадането на социалистическия лагер и Варшавския договор разпуснеше Северноатлантическия военен блок или поне САЩ и Канада излезеха от него окончателно и безвъзвратно; отменеше икономическата блокада срещу Република Куба и въобще оставеше света да се развива по своите вътрешни естествени закони на ”доброволното договаряне между хората”. Но той заграбва безскрупулно всичко, където, когато и каквото може, и скланя за ”доброволно” и равноправно договаряне само под натиска на силата, та де, лаком задник, де. Ама ”гъз глава затрива”, както е забелязал мъдрият народ.
САЩ, като ”фронтмен” на капитализма, останаха и продължават да са водещи в научно-техническия прогрес, но за мислещите хора не са морален и интелектуален лидер. Идеите, които осъществиха (и продължават да осъществяват) в света след разпада на ”реалсоца” не направиха света по-човешки, по-спокоен, по-сигурен и по-чист. На новопокорените народи те предложиха това, което знаеха и можеха най-добре – правенето на пари, като не пропуснаха да си вземат полагащото им се за това възнаграждение. Ние българите се оказахме най-прилежни в усвояването на новите за нас идеи и ги осъществихме в практиката по най-ефективните американски стандарти – със стрелбите, взривовете и убийствата по улиците, с бухалките, рекета и контрабандата. Обогатихме и със свои идеи – ”усвояване” съдържанието на еврофондове, на банкомати и кредитни карти. Зле ли ни преподадоха урока, та малцина схванаха разликата между усилен творчески труд и материалното и морално удовлетворение от този труд и правенето на пари или ние бяхме тъпи и мързеливи ученици? Потребността от труд е вътрешно, природно възникнало и развило се в процеса на еволюцията човешко качество. В правенето на пари могат да се намерят твърде малко допирни точки с човешката потребност от творчески труд и удовлетворението от него, и тази дейност, движена повече от страсти, отколкото от разум, напоследък изпъква като същност на капиталистическите отношения. Това е крайният резултат, завършекът на свободната човешка инициатива в стопанската дейност на едно конкретно общество – капиталитическото.
В тази обстановка призивът на Стефан Хесел е навременен, но също така е и крайно недостатъчен. Защото Хесел и неговите другари от Съпротивата, освен че са се възмущавали от окупаторите, са нанасяли и смъртна вреда върху интересите им като са ги убивали. Затова днес освен възмущението, трябва да се нанася и смъртна вреда върху интересите на причинителите на кризата – конфискация, национализация и обобществяване на корпоративната собственост.
Изстрели от крайцери и друга военна техника, както пише Атанасов, възвестяващи нова историческа епоха в историята на човечеството, едва ли ще има. Но нечовешки  изстъпления ще има и всъщност то вече ги има – убийства, самоубийства, протести, побоища, грабежи, палежи, насилие и репресии от страна на засегнатата финансово-олигархична власт. Възможно е използване на ядрено оръжие в отделни военни конфликти, както не е изключена и световна война, най-вероятно също ядрена,  резултатите от която върху планетата и човечеството са непредвидими.
На съседната страница, вляво от статията на Георги Атанасов, сърдитият и ядосан Кеворк Кеворкян беснее срещу кашата в главите на българите. Един арменец, който обаче се има и за българин, защото пише : ”Искат да ни изкарат най-мръсното и гадно племе на света, ще бъдат щастливи, ако ни отлъчан отвсякъде”, страда за нашето безумство, което ние самите май не осъзнаваме. Обърнете внимание само, най-невинното ни безумство, как все още провесваме като фута националното знаме на обществени места, замислете се и се запитатайте : Така ли безпомощно, нелепо обърнат и накриво е висял дори през загубените войни същият този трибагреник?
Арменците си имат един интересен поет-философ – Егише Чаренц, който е написал :
”Всеки миг се ражда и развива нещо в света.
Всеки миг умира и изчезва нещо на света.
Но раждащият се ражда и умира в борба.
И така всеки миг се създава бъдещето на света.”
Написал е още и това :
”Ти всяка секунда се отричаш
И така, чрез отрицание се потвърждаваш.
Поразяваш себе си, и побеждаваш
Но всякога ти си – и ти.”
Както и следното :
”Вижте тоз човек, тоз глупак – той вижда само това, което се вижда.
Той вярва, че това е камък, той вижда само това, което се вижда.
Ти му се подигравай, мъдрецо, ти виждаш движението и развитието
И знаеш, че движение е светът – а той вижда само това, което се вижда.”
И накрая :
”Ти искаш да бъдеш свободен? Тогава узнай своя път,
и ориентирай се добре, за да стигнеш сигурно до дома,
това ти разбери добре.”
Сега ние българите не се движим, имам предвид идейно движение, защото зад очите ни е мъгла, или каша, както твърди господин Кеворкян, а очите ни са фиксирани само в парите и вещите, които се купуват с пари. Все едно, не е от голямо значение мъгла ли е или каша, важното е, че е нещо неясно, аморфно, мътно и непроницаемо, и в никакъв случай не е ясно очертан път. И пътека не е. А за магистрала, въобще не може и дума да става. За кашата в главите на българите не малък принос имат и телевизионните водещи, за които главно пише в памфлета си Кеворкян. Те леят от екрана каша, защото на една част от тях кашата в главите им е по рождение, те и затова нарочно са поставени в телевизора – да разливат от кашата си към зрителите; останалата част го правят за много пари, а онези, коита са изключение от двата случая, засега все още са пренебрежимо малко число. Телевизионерите съвършено са усвоили практиката процеса на информиране и развличане да се съчетава, кога умело и елегантно, кога не съвсем, според интелигентността на конкретния тв-работник, с манипулиране на съзнанието и внушаване на мисли, представи и чувства – едно ще премълчат, второ ще съобщят с акцент и патос, а трето ще ни навират грубо в очите и ушите под най-различни форми. И затова преди година и нещо, когато във връзка с юбилея му показаха писателя Антон Дончев по телевизията (След това не съм виждал да го показват), се случи следното. Писателят разказа как някога, когато българинът е носел на кръста си пояс ясно се е знаело, че от пояса надолу е материалното, а от пояса нагоре е духовното у човека. И когато започна да разсъждава, как днес, когато вече не носим пояси, нещо ни е стиснало за гърлото, та не сме на себе си – ни живи, ни умряли, и не знаем къде ни е материалното и къде духовното, репортажът прекъсна, вероятно поради изчерпване на определеното му телевизионно време. И така не чух, какво ни е стиснало, защо ни е стиснало и ще ни пусне ли? И още – прелистете един по-всеобхватен седмичен справочник на телевизионните програми и избройте, колко пъти в заглавията на филмите се срещат думи, в различните им числа, родове, времена и всякакви форми, като : зло, зловещ, убийство, престъпление, война, страх, ужас, смърт, отмъщение, местопрестъпление, отрова, оръжие, опасно, мишена, мъртъв, труп, жесток, кръв, вампир, апокалипсис и ред такива, навяващи мисли и чувства за ”човещина и доброта” слова. Та като стана въпрос за телевизия, се сещам и за нещо много полезно и добро, което телевизията прави напоследък – някога задомяването на старите ергени е било грижа на родата, а понякога и на цялото село. А сега сватосванията са занимание на телевизията и чрез нея – на цялото общество.
Кашата в главите на отделните индивиди съвсем естествено преминава и става каша в обществените отношения и обратното – обърканите обществени отношения още повече размътват главите ни. Беда е, че каша е в главите и на главните кашавари на републиката, хората които следва да се грижат за физическото оцеляване на нацията. Това, че в главите на световните водачи е също каша, не може да е никакво оправдание за нашите, които никога не бива да забравят, че в най-новата си история България и народът й винаги са страдали от кашите в световната политика.
Когато в главата на човека господствуват авторитети като бог, свещеник, корона и въобще някакъв външен господар, който да го направлява и разпорежда с волята му, човекът е раб и роб на онези човеци, за които единствен авторитет и господар е личният им егоистичен, обикновено материален, интерес. Последните най-често се стремят и  към политическата власт, защото тази власт им дава възможност по-пълноценно и лесно да удовлетворяват егоистичните си потребности, за сметка на интересите на другите, защото то друг начин няма. Правят го, докато другите се осъзнаят и ги поправят. Обикновено доста болезнено и злополучно за тях.
Когато интелектуалното и моралното ниво на властта е над средното интелектуално и морално ниво на обществото, тогава властта води обществото напред и нагоре, т. е. води го към прогрес и обществото е в относително равновесие. Падне ли обаче това ниво под общественото, обществото излиза от равновесие и залинява. И тогава съпротивителните му сили се активизират извънредно, противоречията в него се изострят, народите излизат от ”рабската люлка”, кашата в главите на индивидите ферментира и постепенно се избистря до решителност за незабавни радикални действия. И ако властта е прекалено упорита в отстояването на егоистичните си интереси, то идва часът и на преден план излизат бесилките, гилотината и разстрелите. Рано или късно, неминуемо общественият интерес надделява над личните, груповите, корпоративните и въобще над частните интереси. Такава е ролята на масите в историята. И ако се намерят и подходящите личности, на точното място в решителния момент, което пък е ролята на личността в историята, които да насочат потенциалната енергия на масите в правилната посока, т. е. да съумеят да я трансформират в кинетична, тогава усилията, желанията и мечтите се увенчават с успех – масите придобиват нови условия на живот, а личностите биват възвеличани.
В главата на българина също се разпорежда личния материален интерес, но той си остава някак все още един ”ядосващ се човек” (homo iratus, така да се каже), защото не намира пътя към мечтаното забогатяване, а познатите пътища, по които други вече са забогатяли, се оказват непроходимо задръстени, затворени или направо липсващи. Нещо повече – мечтата бързо се отдалечава и става химера, че и по лошо – вече няма мечта, а жестоки усилия за физическо оцеляване и ядосването променя единствено здравословното му състояние към по-лошо и нищо друго.
Човек се ядосва, когато не разбира с разума си действителността, не може да си я обясни и следователно не я и възприема, а още по-малко е в състояние да я промени в своя полза. Ядосването не е реакция на мисълта, а емоционален изблик на нашите чувства. Който не може да познае действителността, той не може и да я промени, а познанието е функция на ума. Като сложен процес, при който човешката мисъл прониква в същността на нещата, познанието е свързано с органа на мисленето и е в пряка зависимост от нивото на неговото развитие. Освен това, познанието се осъществява от живеещи в общество хора, а не от изолирани човешки индивиди, защото такива няма, и в този смисъл то е зависимо и от развитостта на обществото. Днес, както обществото като цяло, така и повечето индивиди са без ясна представа и мисъл за общото развитие на страната, региона и света. Не знаем, кое е прогресивно, кое е полезно за нас и кое – не; за нас като общество, а не като индивиди. Стремежът да запазят статуквото, което устройва много добре личните им интереси, кара министри, депутати и всякаква партийна измет се кланят на всички страни, да обслужват частни и всякакви чужди нам интереси - само интересите на страната и населяващите я идиоти са им непонятни и противни. Тези вредни за интересите на обществото и морално укорими политически практики намират своето отрицание в настъпващото младо поколение от протестиращи, които периодично протестират по различни поводи. Подтикът на днешните протестиращи естествено е личен, но съдържанието и целите на протестите са много повече в полза на общите интереси, отколкото протестите преди 15 и 22 години, които донесоха повече лични ползи, отколкото обществени.   
Затова, защо се к̀осите, господин Кеворкян, за неща, отречени и обречени, които за рационалния човек са достойни само са осмиване?