Постинг
07.11.2011 22:43 -
Коментари(и) :
07.11.2011г.
Като дете имах на село един съсед, образован до четвърто отделение, най-много и с голямо съмнение; с манталитет не много сложен, откъм душевно състояние прост, а откъм характер – заядлив. Заради характера съселяните му бяха лепнали прякор, изключително сполучлив и живописен, напълно съответстващ на заядливото му отношение към себеподобните. Между другото, характерно за нашето село е наличието на прякори, в по-голямата си част сполучливи, на всяка една местна фамилия или отделен неин член. На преселниците, рано или късно, също се поставяха необходимите за идентифицирането им в селското общество прякори.
Като младеж съседът ми е бил селски ратай из полските села, измекяр, както сам казваше и добавяше : От измекярлъка по-лошо нема. По причина на заядливият си характер той нямаше трайни приятели и другари и посещаваше не повече от 3-4 къщи в селото, между които и нашата, когато не ни беше сърдит за нещо си. През дългите и скучни зимни вечери, когато няма земеделска работа, идваше у нас да си приказва с дядо ми, а след като дядо умря, с баща ми. Не че е имало за какво толкова да си приказват, но като добри съседи, търпяхме го. Темите за разговор, които подхващаше, бяха ограничени и всеки път се повтаряха : участието му във втората фаза на войната, при Драва; работата като миньор и неразбориите и ”некадърността” на началниците в ТКЗС-то, където работеше в зеленчуковата бригада. За ратайстването си никога не споменаваше подробности. Любимо занимание му беше да разказва, безкрайно много пъти и най-подробно, как е застрелял германеца в окопа, с когото са се гледали отблизо очи в очи, и как по-бързата му реакция го е спасила от смърт за сметка на противника и заключаваше : От войната по-лошо нема. В тази връзка приемам, че немалка част от моят антимилитаризъм е резултат от неговите разкази за войната.
От тези зимно-вечерни приказки съм запомнил и друга една фраза на съседа, която е основна тема на настоящото разсъждение. Дали тази мисъл беше плод на неговата средно плешива глава или е чута от друга, по-умна, не мога да кажа. Не помня вече и по-какви поводи в разговорите, умишлено или неумишлено, но доста често той казваше : Ние немаме водачи.
Днес, след като вече притежавам прилична грамотност, разбирам че липсата на народни водачи, измекярстването, войната и ръководенето на ТКЗС-то за него са били екзистенциални въпроси, които той несъзнателно е набивал и в моята глава.
Предвид духовните му интереси, мисля че за него мисълта ”Ние немаме водачи” е означавала липсата на ръководител, било държавен, било на ТКЗС-то, който да даде на народа възможност за по-бързо и осезаемо материално замогване, защото той определено беше по-беден от повечето си съселяни.
От разстоянието на времето, нищейки спомените си осъзнавам, че моят съсед, изказвайки мисълта ”Ние немаме водачи”, не е смятал за народен водач и Тодор Живков, който ни управляваше по това време и се титулуваше най-малкото вожд на партията. Истина е, че не помня въобще да е коментирал личността и делата на Живков. Може би се е предпазвал, все пак баща ми беше изявена обществена фигура. И тъй като, откакто се помня в нашето семейство Тодор Живков никога не е бил възприеман за естествен и легитимен водач на народа ни, това отношение на съседа към нашият пръв партиен и държавен ръководител въобще не ми е правило впечатление.
След детронацията на Тодор Живков, който, както с преврат дойде на власт, така с преврат и беше отпратен, в политическият ни живот се изредиха редица водачи, наричани по демократичному лидери, които водиха народа за носа насам-натам и напред-назад, както доктор Фауст е водил студентите си, по собствените му признания, документирани от Гьоте. И които, всичките взети заедно, така и не можаха да достигнат нивото и заслугите на Тодор Живков в издигане на материалното и най-вече на духовното и културно благосъстояние на българите.
Първият демократично избран президент на страната ни, философ и доктор по тази наука, изникна като печурка на една трибуна и постави новата политическа задача на народа си така : Всички комунистически структури трябва да бъдат разградени.
И така, първите ни демократични водачи (лидери) започнаха похода на народа към демокрация с разграждане и разрушаване. Както в първите месеци след 9-ти, когато Иван Вазов е смятан за буржоазен писател и като такъв портретът му е бил свалян от стената в класните стаи и потрошаван. Първият демократично избран адвокат и психотерапевт за министър-председател на републиката не беше особено ясен в посланията си към народа, но с посредничеството на медиите се разбра, че като един Мойсей иска да ни води през демократическата пустиня, докато напълно забравим комунистическото робство. И за да е пустинята по-автентична се зае с разграждането на комунистическите структури в селското стопанство и индустрията, в резултат от което българската земя наистина запустя и обрастна с тръне и паламида. Същият беше нефелен откъм ясна мисъл и ясен изказ, и въобще за поста който заемаше, затова служебно му бяха назначени от по-големият брат двама загадъчни съветници, които се оказаха повече проводници на чужди интереси, отколкото защитици на националните ни български. Въпреки голямото желание, адвокатът успя да ни води през пустинята само една година, след което, с донкихотовско разбиране за чест и достойнство, с инициирания от самият него и предизвестено загубен вот на доверие се самосвали от власт. Тази негова наивно-глупава политическа постъпка беше поука за демократичните лидери след него да не поставят доброволно кокала на властта в устата на противника, а да го стискат здраво и ръфат яко, докато са на власт. Заемането му на поста председател на КС на СДС беше принудително порочно, с вътрешнопартиен преврат, извършен от ”първият демократично избран президент” с неконкретизирани и неоповестени пред обществото мотиви за оставка на заемащият в момента този пост, в противоречие с демократичната политическа теория, поради което и не съвсем убедителни; конюнктурни и мъгляви като тодорживковите обвинения към Вълко Червенков.
Тук следва да споменем и отдадем дължимото на отстраненият председател доктор Петър Берон, който беше естественият лидер (народен водач) на демократичните сили, предвид предишните му обществени и политически изяви. Като човек на природните науки и личност с впечатляващо родословие и прилична житейска и научна кариера, притежаващ чувство за хумор, по-близко до природата, живота и естествените потребности на хората, от който и да било адвокат, отпечатъка, който би оставил в обществено-политическата ни действителност несъмнено щеше да бъде положителен. Различен от мътилката на реституцията на имоти, платени вече един път на собствениците им при отчуждаването и вандалщината на ликвидационните съвети. Възможността пред д-р Петър Берон да успее или да се провали като водач на демократичните сили и министър-председател му беше принудително отнета от некомпетентни, подозрителни, неискрени и непочтени негови съюзни ”съидейници”.
Комсомолецът Жан Виденов, колкото чист в своите помисли, толкова и неориентиран в политическата действителност, освен че не поведе решително в някаква определена посока народа, освен че сам не хапваше от обществената баница, пречеше на други, вече много гладни (алчни), свободно и ненаситно да лапат. И затова след две години управление беше публично отречен и подвъргнат на остракизъм от демократични наемници, при това съвсем взаимноизгодно – те получиха обществената баница и правото да се разпореждат с нея, а той – ореола на честен, скромен и неподкупен политик. И всичко това представено ни като борба за свобода и демокрация.
Демократът Иван Костов, наследил Ф. Д. като председател на основната демократична сила, знаеше правилната посока, целта му беше ясна и пътят познат, защото преди беше и министър. Като просветен в политическата икономия, господин Костов беше наясно, че идеите не хранят, а партиите са силата, която провежда, отстоява и защитава интереси и затова без колебание трансформира аморфният носител на абстрактната ”синя идея” в политическа партия. Но Костов не беше водач на целия народ, а само на малцина избрани посветени, изповядащи религията на парите и кланящи се на бог Мамон, изразител на чиито интереси стана в крайна сметка и партията СДС.
Възможностите за придобиване на частни права на собственост върху обществените материални активи, които Иван Костов даде на народа си, изискваха от ответната страна определени знания за процентите (най-вече за 10-те процента), за пазарите, за валутите, за приватизационните сделки, за управлението на стопански активи, както и определени лични качества като ненаситна страст за материално забогатяване, търговски усет, комбинативно мислене, финансова щедрост към политическите и административни босове. Който притежаваше такива знания и качества, повече или по-малко се е възползвал от предоставената възможност, но делът на повече възползвалите се (приватизатори и приватизиращи) в общото население не е голям и гравитира около култовите десетина процента.
Други дейни българи, по-голяма част в сравнение с възползвалите се, разочаровани и от Иван Костов, последваха предишните недоволни и предпочетоха да забогатяват в други страни, при други условия и по други начини. В повечето случаи, макар и по-бавно, но по-достойно, отколкото се оказаха масовите практики за забогатяване у нас.
Стилът в забогатяването го определиха и наложиха тези, които държеха ножа и хляба, тоест политиците – те редеха законите и ги прилагаха в практиката, т.е. същите, които претендират да са лидери и водачи на нас по-простите. Тяхното лично забогатяване обаче, беше невидимо за обществото, защото ставаше зад широките гърбове на изтиканите напред и отвлекли общественото внимание яки момчета в спортни екипи и в гъстата идейна мъгла, изкусно напластявана пред очите и в главите на лековерната и неопитна публика от апологетите на конюнктурно новата ”печеливша”идеология, с посредничеството на ”загрижени” за общото ни благосъстояние предприемачи и откровено алчни да имат безкрайно материално богатство бизнесмени.
Така спорадичната обществена практика, установена от родната буржоазия след Освобождението, да богатее най-лесно и сигурно от политическата си власт, от обществените поръчки, от лихварство, впиянчването и моралната деградация на народа беше спазена, продължена, обогатена с новият демократически опит от реституцията, приватизацията, охраната и застраховането, наркопроизводството, наркопласирането, контрабандата, проституцията и масовата субкултура, и систематизирана в завършена организационна форма. На всяка една митница у нас, а те не са никак малко, държавна агенция, друго държавно и общинско учреждение или политическа партия, съвсем основателно може да се сложи надписа ”Солунска”, в смисъла даден от Алеко на това прилагателно. Личният живот на повечето родни съвременни богаташи е белязан от безумен и грозен лукс, както и притежаването на непроизводителна собственост в чужбина, нещо което старите предосвобожденски чорбаджии и новобогаташите като бай Ганьо не са си позволявали.
Политиците ни, ”наложиха” своя стил и на западноевропейските компании, давани от Агенцията за приватизация и ... като светъл пример за честност и коректност в отношенията към клиента, за високо качество на услугата и зачитане интереса на потребителя, като ”Софийска вода” (Веолия вода), ЧЕЗ, ЕВН, Е.ОН, и прочие подобни чуждестранни инвеститори. Това последното е крайно интересно явление, защото ако не е било наблюдавано и в други неразвити демокрации в Азия, Африка и Латинска Америка, а е характерно само за България, означава, че ние българите сме способни да опорочим и най-светлия капиталистически пример.
Недоволните от Командира, прякор архинеподходящ за демократ и кой знае защо прикачен му, та недоволните, тоест незнаещите езика на парите и неизповядащи религията на капитала се оказаха много повече от доволните и след изборите през 2001-ва година лидера замлъкна за две години, обиден от икономическото невежество на народа си и проявеното към усилията му неразбиране. За провала на господин Костов на изборите коварна роля изигра и горският цар, какъвто по-късно се представи пред обществото, а преди изборите само емигрант-страдалец и милеещ за благото на отечеството и народа си ексмонарх.
Пришълецът от Мадрид, както подобава на потомствен аристократ – с щедро сърце и широко разтворени ръце, с царствен жест обеща на поданиците си : ”Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-кьсно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви”. Не подлежи на съмнение, че никой нормален българин би пренебрегнал предложение за бързо материално забогатяване и преходът ни към капитализъм го потвърди. Колко са 800 дни? – едва две години и два месеца. След десетгодишно обедняване, да се замогнеш за две години е доста примамливо. Затова и неудовлетворените от офертата на буржоата Иван Костов предпочетоха да се възползват от офертата на аристократа Сакскобургготски и те се оказаха предостатъчни да наложат на обществото новият водач. Така една от Бога дадена абсолютна власт ексмонархът предприемчиво размени с изпълнителна такава. Твърде изгодно, както се разбра по-късно. В крайна сметка се оказа, че предложената ”схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство” е приложима единствено към предприемчивостта и трудолюбието на премиера и подопечните му министри, депутати и най-близки царедворци, защото май само те усетиха осезаема промяна в живота си. За да оправдае неприложимостта на схемата към народната маса, нищожното ”величество” по фердинандовско-сакскобургготски безсрамно и нагло отхвърли всяко съмнение за височайша вина или поне грешка, като набеди мисловният чип на поданиците си за дефектен по рождение и в същият наследен от дядото и проверен от него в миналото неблагороден стил се възползва от дефектите за да уреди височайшите си лични материални интереси. И за себе си беше прав, беше абсолютно прав от гледна точка на тежките за една бивша коронована особа условия, при които е бил принуден да страда в изгнанието. Което не отменя безсрамието и наглостта му като такива от гледна точка на нищите, набожно вярващи в безкористните помисли и дела на аристократите и по тази причина дарили го с правото да води нацията. Заслугата му към обществения прогрес е, че заби последните пирони в ковчега на монархическите уклони у повечето наивно и глупаво представящи си неговата роля в политическият ни живот българи.
От всичките три лидерски глави на тройната коалиция, единствено Сокола може да се приеме за изявен електорален водач на верните нему избиратели с мохамедано-мюсюлманско и турско самосъзнание; властта му над този електорат е почти толкова абсолютна, колкото е била и властта на падишаха над правоверните в най-бляскавите времена на империята. Освен това, сложните му и загадъчни политически парадигми размътват и сковават разсъдъка и волята на политическите му противници. И понеже, той и настоящият народен любимец са все още водачи с бъдеще и тенденция към политическо дълголетие, водещи значителна част от електоралната маса, мъдро ще замълча – без коментари. Така, защото стремящите се към политическо дълголетие вождове най-много се дразнят от тези, които разкриват нелицеприятни подробности от миналото или помрачават и застрашават бъдещето им със собствени политически амбиции и неблагоприятни политически анализи и прогнози.
Фактът, че през прехода, един сам по себе си винаги труден и пълен с изпитания период за всеки един народ и всяка една държава, лидерите не случиха на народ, а народът – на водачи, означава, че изредилите се досега водачи не водят народа си в посоката, в която той, суверенът, иска да върви. Това означава още, че народът никой не го и пита за стратегическата цел, както и за по-важните тактически маньоври.
И затова все повече не гласува; най-много преди избори да му се подхвърлят обещания-уловки, които да го примамят до изборната секция, след което обещанията изцяло или поне във вида, в който са обявени пред избирателите изчезват от дневния ред на избраните политици. Тоталитарната власт ни уважаваше с референдуми, повече местни, по-малко републикански, но ни уважаваше, макар и формално. Демократичната власт не ще и не ще; никак – нито формално, нито по същество.
След като водачите не следват интересите на избирателите си, не може да се очаква избирателите да говорят добро за водачите си и да ги овластяват по два пъти последователно. И затова при всеки нови избори избирателите предпочитат непознатото зло пред преживяното зло и дават доверие на новият кандидат за водач с надеждата, че се е поучил от преди управлявалите си колеги и поне малко е вникнал в народните тежнения. Свобода, демокрация, материален и духовен просперитет, както и други естествени човешки потребности като мирен живот, сигурност и спокойствие са приемлива за всички стратегическа цел. Само че, от досегашната ни политическа практика се установи, че нашите политици умеят да работят единствено и само за своите лични материален просперитет, свобода, сигурност и спокойствие. На простите избиратели осигуряват нормотворческа, управленска и житейска неразбория.
На поканата да се подпиша в подписка за намаляване броят на депутатите, отправена ми от двама активисти на партията инициирала подписката, пред входа на НДК-то, отговорих с категорично и твърдо ”Не!”. Кога ще дойде моят ред да стана депутат, ако се намали броят им? Със сигурност по-късно, а може би и никога. След като изложих тези свои мотиви за отказа, активистите ме изгледаха учудено и неразбиращо – едни редови партийни активисти не разбират желанията и интересите на хората, та какво остана за партийните лидери и кандидати за народни водачи. Всеизвестно е, че десет глави мислят по-добре от една, а 2400 глави ще мислят много по-добре от 240. Именно в увеличаване броят на депутатите и ограничаване този на мандатите до два, без значение последователни или не, виждам изход от обзелата ни политическа апатия и икономическа криза. Възможността да се видиш депутат безспорно ще оживи твоята и на близките ти роднини и приятели политическа активност. А след изборът започва и трайно, и забележимо повишаване на жизненият ти стандарт – вече имаш работа, в смисъл че ще получаваш редовно прилична заплата; знае се също така, че депутатите не се возят на стари автомобили, не ползват елементарни телефони и не доизносват старите си дрехи и обувки; свободни са користно да лобират за частни корпоративни интереси – имат влияние – политическо и икономическо; командироват се в странство за обмяна на опит и приятелски връзки в най-екзотични дестинации, охраняват се от съответните органи и служби и т. н.
А колкото си по-некадърен за работата в комисията, в която са те разпределили, толкова повече съветници и сътрудници ще са ти необходими, а ако не знаеш чужди езици, ще ти е необходим и преводач, което от своя страна довежда до увеличаване на трудовата заетост сред високо квалифицираните безработни. Големите икономически и финансови корифеи казват, че при криза трябва всички възможни свободни финансови средства да се употребят в потреблението и по този начин да се раздвижи и стимулира производството. А ние какво, скъпернически глупаво ще ограничаваме и намаляваме броят на реално можещите и желаещи да потребяват, каквото и да било, стига да е аванта, каквито погледнато отвсякъде са депутатите. Пример за това, че водачите на народа не само не го разбират, ами са и некомпетентни да го изведат от кризисния период. Още повече, че политиците говорят за кризата със страхопочитание, като за явление свръхестествено и мистично, а не като за продукт на човешката алчност, глупост и на конкретна социално-икономическа система.
Като дете имах на село един съсед, образован до четвърто отделение, най-много и с голямо съмнение; с манталитет не много сложен, откъм душевно състояние прост, а откъм характер – заядлив. Заради характера съселяните му бяха лепнали прякор, изключително сполучлив и живописен, напълно съответстващ на заядливото му отношение към себеподобните. Между другото, характерно за нашето село е наличието на прякори, в по-голямата си част сполучливи, на всяка една местна фамилия или отделен неин член. На преселниците, рано или късно, също се поставяха необходимите за идентифицирането им в селското общество прякори.
Като младеж съседът ми е бил селски ратай из полските села, измекяр, както сам казваше и добавяше : От измекярлъка по-лошо нема. По причина на заядливият си характер той нямаше трайни приятели и другари и посещаваше не повече от 3-4 къщи в селото, между които и нашата, когато не ни беше сърдит за нещо си. През дългите и скучни зимни вечери, когато няма земеделска работа, идваше у нас да си приказва с дядо ми, а след като дядо умря, с баща ми. Не че е имало за какво толкова да си приказват, но като добри съседи, търпяхме го. Темите за разговор, които подхващаше, бяха ограничени и всеки път се повтаряха : участието му във втората фаза на войната, при Драва; работата като миньор и неразбориите и ”некадърността” на началниците в ТКЗС-то, където работеше в зеленчуковата бригада. За ратайстването си никога не споменаваше подробности. Любимо занимание му беше да разказва, безкрайно много пъти и най-подробно, как е застрелял германеца в окопа, с когото са се гледали отблизо очи в очи, и как по-бързата му реакция го е спасила от смърт за сметка на противника и заключаваше : От войната по-лошо нема. В тази връзка приемам, че немалка част от моят антимилитаризъм е резултат от неговите разкази за войната.
От тези зимно-вечерни приказки съм запомнил и друга една фраза на съседа, която е основна тема на настоящото разсъждение. Дали тази мисъл беше плод на неговата средно плешива глава или е чута от друга, по-умна, не мога да кажа. Не помня вече и по-какви поводи в разговорите, умишлено или неумишлено, но доста често той казваше : Ние немаме водачи.
Днес, след като вече притежавам прилична грамотност, разбирам че липсата на народни водачи, измекярстването, войната и ръководенето на ТКЗС-то за него са били екзистенциални въпроси, които той несъзнателно е набивал и в моята глава.
Предвид духовните му интереси, мисля че за него мисълта ”Ние немаме водачи” е означавала липсата на ръководител, било държавен, било на ТКЗС-то, който да даде на народа възможност за по-бързо и осезаемо материално замогване, защото той определено беше по-беден от повечето си съселяни.
От разстоянието на времето, нищейки спомените си осъзнавам, че моят съсед, изказвайки мисълта ”Ние немаме водачи”, не е смятал за народен водач и Тодор Живков, който ни управляваше по това време и се титулуваше най-малкото вожд на партията. Истина е, че не помня въобще да е коментирал личността и делата на Живков. Може би се е предпазвал, все пак баща ми беше изявена обществена фигура. И тъй като, откакто се помня в нашето семейство Тодор Живков никога не е бил възприеман за естествен и легитимен водач на народа ни, това отношение на съседа към нашият пръв партиен и държавен ръководител въобще не ми е правило впечатление.
След детронацията на Тодор Живков, който, както с преврат дойде на власт, така с преврат и беше отпратен, в политическият ни живот се изредиха редица водачи, наричани по демократичному лидери, които водиха народа за носа насам-натам и напред-назад, както доктор Фауст е водил студентите си, по собствените му признания, документирани от Гьоте. И които, всичките взети заедно, така и не можаха да достигнат нивото и заслугите на Тодор Живков в издигане на материалното и най-вече на духовното и културно благосъстояние на българите.
Първият демократично избран президент на страната ни, философ и доктор по тази наука, изникна като печурка на една трибуна и постави новата политическа задача на народа си така : Всички комунистически структури трябва да бъдат разградени.
И така, първите ни демократични водачи (лидери) започнаха похода на народа към демокрация с разграждане и разрушаване. Както в първите месеци след 9-ти, когато Иван Вазов е смятан за буржоазен писател и като такъв портретът му е бил свалян от стената в класните стаи и потрошаван. Първият демократично избран адвокат и психотерапевт за министър-председател на републиката не беше особено ясен в посланията си към народа, но с посредничеството на медиите се разбра, че като един Мойсей иска да ни води през демократическата пустиня, докато напълно забравим комунистическото робство. И за да е пустинята по-автентична се зае с разграждането на комунистическите структури в селското стопанство и индустрията, в резултат от което българската земя наистина запустя и обрастна с тръне и паламида. Същият беше нефелен откъм ясна мисъл и ясен изказ, и въобще за поста който заемаше, затова служебно му бяха назначени от по-големият брат двама загадъчни съветници, които се оказаха повече проводници на чужди интереси, отколкото защитици на националните ни български. Въпреки голямото желание, адвокатът успя да ни води през пустинята само една година, след което, с донкихотовско разбиране за чест и достойнство, с инициирания от самият него и предизвестено загубен вот на доверие се самосвали от власт. Тази негова наивно-глупава политическа постъпка беше поука за демократичните лидери след него да не поставят доброволно кокала на властта в устата на противника, а да го стискат здраво и ръфат яко, докато са на власт. Заемането му на поста председател на КС на СДС беше принудително порочно, с вътрешнопартиен преврат, извършен от ”първият демократично избран президент” с неконкретизирани и неоповестени пред обществото мотиви за оставка на заемащият в момента този пост, в противоречие с демократичната политическа теория, поради което и не съвсем убедителни; конюнктурни и мъгляви като тодорживковите обвинения към Вълко Червенков.
Тук следва да споменем и отдадем дължимото на отстраненият председател доктор Петър Берон, който беше естественият лидер (народен водач) на демократичните сили, предвид предишните му обществени и политически изяви. Като човек на природните науки и личност с впечатляващо родословие и прилична житейска и научна кариера, притежаващ чувство за хумор, по-близко до природата, живота и естествените потребности на хората, от който и да било адвокат, отпечатъка, който би оставил в обществено-политическата ни действителност несъмнено щеше да бъде положителен. Различен от мътилката на реституцията на имоти, платени вече един път на собствениците им при отчуждаването и вандалщината на ликвидационните съвети. Възможността пред д-р Петър Берон да успее или да се провали като водач на демократичните сили и министър-председател му беше принудително отнета от некомпетентни, подозрителни, неискрени и непочтени негови съюзни ”съидейници”.
Комсомолецът Жан Виденов, колкото чист в своите помисли, толкова и неориентиран в политическата действителност, освен че не поведе решително в някаква определена посока народа, освен че сам не хапваше от обществената баница, пречеше на други, вече много гладни (алчни), свободно и ненаситно да лапат. И затова след две години управление беше публично отречен и подвъргнат на остракизъм от демократични наемници, при това съвсем взаимноизгодно – те получиха обществената баница и правото да се разпореждат с нея, а той – ореола на честен, скромен и неподкупен политик. И всичко това представено ни като борба за свобода и демокрация.
Демократът Иван Костов, наследил Ф. Д. като председател на основната демократична сила, знаеше правилната посока, целта му беше ясна и пътят познат, защото преди беше и министър. Като просветен в политическата икономия, господин Костов беше наясно, че идеите не хранят, а партиите са силата, която провежда, отстоява и защитава интереси и затова без колебание трансформира аморфният носител на абстрактната ”синя идея” в политическа партия. Но Костов не беше водач на целия народ, а само на малцина избрани посветени, изповядащи религията на парите и кланящи се на бог Мамон, изразител на чиито интереси стана в крайна сметка и партията СДС.
Възможностите за придобиване на частни права на собственост върху обществените материални активи, които Иван Костов даде на народа си, изискваха от ответната страна определени знания за процентите (най-вече за 10-те процента), за пазарите, за валутите, за приватизационните сделки, за управлението на стопански активи, както и определени лични качества като ненаситна страст за материално забогатяване, търговски усет, комбинативно мислене, финансова щедрост към политическите и административни босове. Който притежаваше такива знания и качества, повече или по-малко се е възползвал от предоставената възможност, но делът на повече възползвалите се (приватизатори и приватизиращи) в общото население не е голям и гравитира около култовите десетина процента.
Други дейни българи, по-голяма част в сравнение с възползвалите се, разочаровани и от Иван Костов, последваха предишните недоволни и предпочетоха да забогатяват в други страни, при други условия и по други начини. В повечето случаи, макар и по-бавно, но по-достойно, отколкото се оказаха масовите практики за забогатяване у нас.
Стилът в забогатяването го определиха и наложиха тези, които държеха ножа и хляба, тоест политиците – те редеха законите и ги прилагаха в практиката, т.е. същите, които претендират да са лидери и водачи на нас по-простите. Тяхното лично забогатяване обаче, беше невидимо за обществото, защото ставаше зад широките гърбове на изтиканите напред и отвлекли общественото внимание яки момчета в спортни екипи и в гъстата идейна мъгла, изкусно напластявана пред очите и в главите на лековерната и неопитна публика от апологетите на конюнктурно новата ”печеливша”идеология, с посредничеството на ”загрижени” за общото ни благосъстояние предприемачи и откровено алчни да имат безкрайно материално богатство бизнесмени.
Така спорадичната обществена практика, установена от родната буржоазия след Освобождението, да богатее най-лесно и сигурно от политическата си власт, от обществените поръчки, от лихварство, впиянчването и моралната деградация на народа беше спазена, продължена, обогатена с новият демократически опит от реституцията, приватизацията, охраната и застраховането, наркопроизводството, наркопласирането, контрабандата, проституцията и масовата субкултура, и систематизирана в завършена организационна форма. На всяка една митница у нас, а те не са никак малко, държавна агенция, друго държавно и общинско учреждение или политическа партия, съвсем основателно може да се сложи надписа ”Солунска”, в смисъла даден от Алеко на това прилагателно. Личният живот на повечето родни съвременни богаташи е белязан от безумен и грозен лукс, както и притежаването на непроизводителна собственост в чужбина, нещо което старите предосвобожденски чорбаджии и новобогаташите като бай Ганьо не са си позволявали.
Политиците ни, ”наложиха” своя стил и на западноевропейските компании, давани от Агенцията за приватизация и ... като светъл пример за честност и коректност в отношенията към клиента, за високо качество на услугата и зачитане интереса на потребителя, като ”Софийска вода” (Веолия вода), ЧЕЗ, ЕВН, Е.ОН, и прочие подобни чуждестранни инвеститори. Това последното е крайно интересно явление, защото ако не е било наблюдавано и в други неразвити демокрации в Азия, Африка и Латинска Америка, а е характерно само за България, означава, че ние българите сме способни да опорочим и най-светлия капиталистически пример.
Недоволните от Командира, прякор архинеподходящ за демократ и кой знае защо прикачен му, та недоволните, тоест незнаещите езика на парите и неизповядащи религията на капитала се оказаха много повече от доволните и след изборите през 2001-ва година лидера замлъкна за две години, обиден от икономическото невежество на народа си и проявеното към усилията му неразбиране. За провала на господин Костов на изборите коварна роля изигра и горският цар, какъвто по-късно се представи пред обществото, а преди изборите само емигрант-страдалец и милеещ за благото на отечеството и народа си ексмонарх.
Пришълецът от Мадрид, както подобава на потомствен аристократ – с щедро сърце и широко разтворени ръце, с царствен жест обеща на поданиците си : ”Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-кьсно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви”. Не подлежи на съмнение, че никой нормален българин би пренебрегнал предложение за бързо материално забогатяване и преходът ни към капитализъм го потвърди. Колко са 800 дни? – едва две години и два месеца. След десетгодишно обедняване, да се замогнеш за две години е доста примамливо. Затова и неудовлетворените от офертата на буржоата Иван Костов предпочетоха да се възползват от офертата на аристократа Сакскобургготски и те се оказаха предостатъчни да наложат на обществото новият водач. Така една от Бога дадена абсолютна власт ексмонархът предприемчиво размени с изпълнителна такава. Твърде изгодно, както се разбра по-късно. В крайна сметка се оказа, че предложената ”схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство” е приложима единствено към предприемчивостта и трудолюбието на премиера и подопечните му министри, депутати и най-близки царедворци, защото май само те усетиха осезаема промяна в живота си. За да оправдае неприложимостта на схемата към народната маса, нищожното ”величество” по фердинандовско-сакскобургготски безсрамно и нагло отхвърли всяко съмнение за височайша вина или поне грешка, като набеди мисловният чип на поданиците си за дефектен по рождение и в същият наследен от дядото и проверен от него в миналото неблагороден стил се възползва от дефектите за да уреди височайшите си лични материални интереси. И за себе си беше прав, беше абсолютно прав от гледна точка на тежките за една бивша коронована особа условия, при които е бил принуден да страда в изгнанието. Което не отменя безсрамието и наглостта му като такива от гледна точка на нищите, набожно вярващи в безкористните помисли и дела на аристократите и по тази причина дарили го с правото да води нацията. Заслугата му към обществения прогрес е, че заби последните пирони в ковчега на монархическите уклони у повечето наивно и глупаво представящи си неговата роля в политическият ни живот българи.
От всичките три лидерски глави на тройната коалиция, единствено Сокола може да се приеме за изявен електорален водач на верните нему избиратели с мохамедано-мюсюлманско и турско самосъзнание; властта му над този електорат е почти толкова абсолютна, колкото е била и властта на падишаха над правоверните в най-бляскавите времена на империята. Освен това, сложните му и загадъчни политически парадигми размътват и сковават разсъдъка и волята на политическите му противници. И понеже, той и настоящият народен любимец са все още водачи с бъдеще и тенденция към политическо дълголетие, водещи значителна част от електоралната маса, мъдро ще замълча – без коментари. Така, защото стремящите се към политическо дълголетие вождове най-много се дразнят от тези, които разкриват нелицеприятни подробности от миналото или помрачават и застрашават бъдещето им със собствени политически амбиции и неблагоприятни политически анализи и прогнози.
Фактът, че през прехода, един сам по себе си винаги труден и пълен с изпитания период за всеки един народ и всяка една държава, лидерите не случиха на народ, а народът – на водачи, означава, че изредилите се досега водачи не водят народа си в посоката, в която той, суверенът, иска да върви. Това означава още, че народът никой не го и пита за стратегическата цел, както и за по-важните тактически маньоври.
И затова все повече не гласува; най-много преди избори да му се подхвърлят обещания-уловки, които да го примамят до изборната секция, след което обещанията изцяло или поне във вида, в който са обявени пред избирателите изчезват от дневния ред на избраните политици. Тоталитарната власт ни уважаваше с референдуми, повече местни, по-малко републикански, но ни уважаваше, макар и формално. Демократичната власт не ще и не ще; никак – нито формално, нито по същество.
След като водачите не следват интересите на избирателите си, не може да се очаква избирателите да говорят добро за водачите си и да ги овластяват по два пъти последователно. И затова при всеки нови избори избирателите предпочитат непознатото зло пред преживяното зло и дават доверие на новият кандидат за водач с надеждата, че се е поучил от преди управлявалите си колеги и поне малко е вникнал в народните тежнения. Свобода, демокрация, материален и духовен просперитет, както и други естествени човешки потребности като мирен живот, сигурност и спокойствие са приемлива за всички стратегическа цел. Само че, от досегашната ни политическа практика се установи, че нашите политици умеят да работят единствено и само за своите лични материален просперитет, свобода, сигурност и спокойствие. На простите избиратели осигуряват нормотворческа, управленска и житейска неразбория.
На поканата да се подпиша в подписка за намаляване броят на депутатите, отправена ми от двама активисти на партията инициирала подписката, пред входа на НДК-то, отговорих с категорично и твърдо ”Не!”. Кога ще дойде моят ред да стана депутат, ако се намали броят им? Със сигурност по-късно, а може би и никога. След като изложих тези свои мотиви за отказа, активистите ме изгледаха учудено и неразбиращо – едни редови партийни активисти не разбират желанията и интересите на хората, та какво остана за партийните лидери и кандидати за народни водачи. Всеизвестно е, че десет глави мислят по-добре от една, а 2400 глави ще мислят много по-добре от 240. Именно в увеличаване броят на депутатите и ограничаване този на мандатите до два, без значение последователни или не, виждам изход от обзелата ни политическа апатия и икономическа криза. Възможността да се видиш депутат безспорно ще оживи твоята и на близките ти роднини и приятели политическа активност. А след изборът започва и трайно, и забележимо повишаване на жизненият ти стандарт – вече имаш работа, в смисъл че ще получаваш редовно прилична заплата; знае се също така, че депутатите не се возят на стари автомобили, не ползват елементарни телефони и не доизносват старите си дрехи и обувки; свободни са користно да лобират за частни корпоративни интереси – имат влияние – политическо и икономическо; командироват се в странство за обмяна на опит и приятелски връзки в най-екзотични дестинации, охраняват се от съответните органи и служби и т. н.
А колкото си по-некадърен за работата в комисията, в която са те разпределили, толкова повече съветници и сътрудници ще са ти необходими, а ако не знаеш чужди езици, ще ти е необходим и преводач, което от своя страна довежда до увеличаване на трудовата заетост сред високо квалифицираните безработни. Големите икономически и финансови корифеи казват, че при криза трябва всички възможни свободни финансови средства да се употребят в потреблението и по този начин да се раздвижи и стимулира производството. А ние какво, скъпернически глупаво ще ограничаваме и намаляваме броят на реално можещите и желаещи да потребяват, каквото и да било, стига да е аванта, каквито погледнато отвсякъде са депутатите. Пример за това, че водачите на народа не само не го разбират, ами са и некомпетентни да го изведат от кризисния период. Още повече, че политиците говорят за кризата със страхопочитание, като за явление свръхестествено и мистично, а не като за продукт на човешката алчност, глупост и на конкретна социално-икономическа система.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 34372
