Постинг
28.03.2011 15:12 -
Коментари(и) :
28.03.2011г.
Времето (и климатическото и политическото) се позатопли и по-бедните от ”безделниците” се размърдаха и ”изпълзяха на припек” от усойните зали на парламента. Имам предвид депутатите-социалисти, които организираха на 26 март антиправителствен митинг в столицата. Като най-близко до масите, те първи усетиха опасността и загрижени да не загубят политическото (и икономическото) си влияние в обществото, ако не съумеят да докопат куверти за предстоящият (редовен или извънреден) парламентарен банкет, вдигнаха шум и леко подразниха слухът Му.
Политиката е съчетание на енергия, знание и мъдрост, т. е. професионалната политика се прави с енергията на младите хора и знанието и мъдростта на по-възрастните. Идеалното е, съчетание на трите качества в една личност, което в световната история на политиката не се среща често.
Има и такива, осемдесет-деветдесет годишни достолепни старци, ерудирани и с бистър ум, които, макар и любителски, също участват в обществено-политическия живот на страната ни – разказват минали и днешни събития от различни гледни точки, правят коментари, с което дават знания и предизвикват въпроси и търсене на отговори у четящата и слушащата ги публика. Има и други, които блеят като баранки по телевизиите ... , но не за тях и въобще не за старците ми е думата, а за младите хора и професионалната политика.
За младите, като за колко младите – ами като за до 35-40 годишните.
Не съм си поставял специална задача да наблюдавам изявите им, но когато ми се случи да гледам политическа проява, с едно око си отбелязвам възрастовият състав на изявяващите се.
Най-много млади хора може би има в ПП ГЕРБ, на те някак си се губят в сянката Му. От Социалистическата партия изпъкват две млади личности – Френският възпитаник, когото в един постинг нарекох Гривчо (нищо лично – ако яростта му е искрена, значи действително е съпричастен към проблемите) и хубавелката Мая – всеизвестно е, че възрастта на всички дами е не повече от 30-33 години.
Но засега най-много ме впечатляват момчетата от ВМРО - БНД. Преди месец и половина по Канал 3 гледах пресконференция на ВМРО – четири млади момчета, около тридесетгодишни – спокойни, кратки и точни; знаещи, какво искат да направят – по късно ги видях и да го правят. Гледайки и слушайки ги, изпитах душевно удоволствие (изкефих се, така да се каже на нелитературен език).
Общо взето, присъствието на млади хора в професионалната политика (парламентът и ръководствата на политическите партии) е фактор за придвижване на обществото напред. По-важно е, обаче, сред непартийно недоволните и протестиращи да има повече млади и непознати лица, което и видях при последните протести, предизвикани от повишените цени на горивата. В момента, пишейки тези думи, с половин око, по телевизия ”Европа” гледам протести на студенти в Лондон и се питам, от какво са недоволни по-възпитаните и по-добре живеещи от нас британци.
Наличието на все повече недоволни и протестиращи млади хора е показател, че обществото ни е болно – нали не всички млади са емигрирали, нали не всички от тях имат престижна работа и прилична заплата и със сигурност на повечето от тях интелектуалното и морално ниво е по-високо от това на управниците ни.
Когато бях на тридесет години (сега отново ще се похваля, както на 11.02.) – се разбунтувах. Срещу какво точно и на мен не ми беше много ясно, но общо казано – разбунтувах се срещу установеният ред. Формално погледнато нямаше никаква причина, също и повод за бунт – заплатата ми беше прилична (даже след разбунтуването ми я увеличиха с десет лева); след година-две началника се пенсионираше и щях да го наследя, бях номенклатурен кадър; преди това ме и каниха за секретар в градския комитет на ДКМС, но отказах ... инстинкт за самосъхранение.
Съдържателно погледнато, обаче, причини и повод имаше – беше зима и имаше режим на електрическият ток – един час токът присъстваше и три часа отсъстваше. И понеже се отоплявах на ток – мръзнех като куче. А бях учил, че ”Комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна”. Освен това, в края на годината, понеже производственият план не се изпълняваше, се тичаше до висшестоящата организация за коригиране на плана в посока намаление, след което се оказваше, че е планът даже е преизпълнен и се раздаваха премии. Тази глупост умът ми не можеше да побере. И още : от първоизточник, участник в събитията (служител в средното милиционерско училище в град Пазарджик), слушах как преименуваните доброволно, без съпротива и едва ли не с радост приемали новите си имена. От баща си знаех, който три години е бил учител в едно родопско село, че при подобна операция през 1972 година в Барутин е имало и танкове, и жертви. И ред други подобни ... . Нещо не ми се връзваше и започнах да се съмнявам. В главата ми възникна въпросът : ”Накъде отиваме?”.
Както и да е, друго е по-интересно. Отказах да работя за тоталитарния режим и напуснах работата си, в резултат на което след четири години режимът окончателно и безвъзвратно се срина. Друг път ще поразсъждавам и за пишман демократите и дисидентите, то не е и толкова важно, които до десети ноември (включително) работиха в полза на тоталитарния режим и след като падна, също така тоталитарно, го отрекоха и оплюха.
Така влязох в политиката – с бунт. В момента също нямам престижна работа и прилично възнаграждение, т. е. може да се каже, че почти не работя за властта (по нейна вина), както преди четвърт век, така че властта да се позамисли ... .
Влизането в политиката става по два начина. Единият начин е с ум. Влизащите в политиката с ум, влизат за да подобрят преди всичко собственото си битие, а покрай него се променя битието и на околните. Другият начин е със сърце. Влизащите в политиката със сърце, влизат с желанието да подобрят битието на околните, с което променят и своето собствено битие. Ако притежават и необходимите знания и умения да го направят – успехът им в обществото е абсолютен.
На недоволните и протестиращи млади хора, които в един момент ще се престрашат и ще влязат в политиката със сърце, защото са си задали въпросът : ”Накъде отиваме?”, припомням за поета Пеньо Пенев.
Едни от тях може да го четат, други – да са го забравили, а повечето май въобще не са го изучавали в часовете по български език и литература.
Затова и отварям дума за Пеньо Пенев, защото той също е бил един недоволен младеж – търсещ отговори на много въпроси :
”По дяволите! -
празношумният пазар на суетата празна! -
На тоя свят
за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!
Възседнал валяка грамаден на епохата желязна,
аз ида с громол
на деня по острия чакъл.
На мойта съвест новото правителство реши:
не са за мен
съблазните минутни, когато днес
човешкото сърце крещи на дните смутни в шепите барутни! ... ”
Времето (и климатическото и политическото) се позатопли и по-бедните от ”безделниците” се размърдаха и ”изпълзяха на припек” от усойните зали на парламента. Имам предвид депутатите-социалисти, които организираха на 26 март антиправителствен митинг в столицата. Като най-близко до масите, те първи усетиха опасността и загрижени да не загубят политическото (и икономическото) си влияние в обществото, ако не съумеят да докопат куверти за предстоящият (редовен или извънреден) парламентарен банкет, вдигнаха шум и леко подразниха слухът Му.
Политиката е съчетание на енергия, знание и мъдрост, т. е. професионалната политика се прави с енергията на младите хора и знанието и мъдростта на по-възрастните. Идеалното е, съчетание на трите качества в една личност, което в световната история на политиката не се среща често.
Има и такива, осемдесет-деветдесет годишни достолепни старци, ерудирани и с бистър ум, които, макар и любителски, също участват в обществено-политическия живот на страната ни – разказват минали и днешни събития от различни гледни точки, правят коментари, с което дават знания и предизвикват въпроси и търсене на отговори у четящата и слушащата ги публика. Има и други, които блеят като баранки по телевизиите ... , но не за тях и въобще не за старците ми е думата, а за младите хора и професионалната политика.
За младите, като за колко младите – ами като за до 35-40 годишните.
Не съм си поставял специална задача да наблюдавам изявите им, но когато ми се случи да гледам политическа проява, с едно око си отбелязвам възрастовият състав на изявяващите се.
Най-много млади хора може би има в ПП ГЕРБ, на те някак си се губят в сянката Му. От Социалистическата партия изпъкват две млади личности – Френският възпитаник, когото в един постинг нарекох Гривчо (нищо лично – ако яростта му е искрена, значи действително е съпричастен към проблемите) и хубавелката Мая – всеизвестно е, че възрастта на всички дами е не повече от 30-33 години.
Но засега най-много ме впечатляват момчетата от ВМРО - БНД. Преди месец и половина по Канал 3 гледах пресконференция на ВМРО – четири млади момчета, около тридесетгодишни – спокойни, кратки и точни; знаещи, какво искат да направят – по късно ги видях и да го правят. Гледайки и слушайки ги, изпитах душевно удоволствие (изкефих се, така да се каже на нелитературен език).
Общо взето, присъствието на млади хора в професионалната политика (парламентът и ръководствата на политическите партии) е фактор за придвижване на обществото напред. По-важно е, обаче, сред непартийно недоволните и протестиращи да има повече млади и непознати лица, което и видях при последните протести, предизвикани от повишените цени на горивата. В момента, пишейки тези думи, с половин око, по телевизия ”Европа” гледам протести на студенти в Лондон и се питам, от какво са недоволни по-възпитаните и по-добре живеещи от нас британци.
Наличието на все повече недоволни и протестиращи млади хора е показател, че обществото ни е болно – нали не всички млади са емигрирали, нали не всички от тях имат престижна работа и прилична заплата и със сигурност на повечето от тях интелектуалното и морално ниво е по-високо от това на управниците ни.
Когато бях на тридесет години (сега отново ще се похваля, както на 11.02.) – се разбунтувах. Срещу какво точно и на мен не ми беше много ясно, но общо казано – разбунтувах се срещу установеният ред. Формално погледнато нямаше никаква причина, също и повод за бунт – заплатата ми беше прилична (даже след разбунтуването ми я увеличиха с десет лева); след година-две началника се пенсионираше и щях да го наследя, бях номенклатурен кадър; преди това ме и каниха за секретар в градския комитет на ДКМС, но отказах ... инстинкт за самосъхранение.
Съдържателно погледнато, обаче, причини и повод имаше – беше зима и имаше режим на електрическият ток – един час токът присъстваше и три часа отсъстваше. И понеже се отоплявах на ток – мръзнех като куче. А бях учил, че ”Комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна”. Освен това, в края на годината, понеже производственият план не се изпълняваше, се тичаше до висшестоящата организация за коригиране на плана в посока намаление, след което се оказваше, че е планът даже е преизпълнен и се раздаваха премии. Тази глупост умът ми не можеше да побере. И още : от първоизточник, участник в събитията (служител в средното милиционерско училище в град Пазарджик), слушах как преименуваните доброволно, без съпротива и едва ли не с радост приемали новите си имена. От баща си знаех, който три години е бил учител в едно родопско село, че при подобна операция през 1972 година в Барутин е имало и танкове, и жертви. И ред други подобни ... . Нещо не ми се връзваше и започнах да се съмнявам. В главата ми възникна въпросът : ”Накъде отиваме?”.
Както и да е, друго е по-интересно. Отказах да работя за тоталитарния режим и напуснах работата си, в резултат на което след четири години режимът окончателно и безвъзвратно се срина. Друг път ще поразсъждавам и за пишман демократите и дисидентите, то не е и толкова важно, които до десети ноември (включително) работиха в полза на тоталитарния режим и след като падна, също така тоталитарно, го отрекоха и оплюха.
Така влязох в политиката – с бунт. В момента също нямам престижна работа и прилично възнаграждение, т. е. може да се каже, че почти не работя за властта (по нейна вина), както преди четвърт век, така че властта да се позамисли ... .
Влизането в политиката става по два начина. Единият начин е с ум. Влизащите в политиката с ум, влизат за да подобрят преди всичко собственото си битие, а покрай него се променя битието и на околните. Другият начин е със сърце. Влизащите в политиката със сърце, влизат с желанието да подобрят битието на околните, с което променят и своето собствено битие. Ако притежават и необходимите знания и умения да го направят – успехът им в обществото е абсолютен.
На недоволните и протестиращи млади хора, които в един момент ще се престрашат и ще влязат в политиката със сърце, защото са си задали въпросът : ”Накъде отиваме?”, припомням за поета Пеньо Пенев.
Едни от тях може да го четат, други – да са го забравили, а повечето май въобще не са го изучавали в часовете по български език и литература.
Затова и отварям дума за Пеньо Пенев, защото той също е бил един недоволен младеж – търсещ отговори на много въпроси :
”По дяволите! -
празношумният пазар на суетата празна! -
На тоя свят
за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!
Възседнал валяка грамаден на епохата желязна,
аз ида с громол
на деня по острия чакъл.
На мойта съвест новото правителство реши:
не са за мен
съблазните минутни, когато днес
човешкото сърце крещи на дните смутни в шепите барутни! ... ”
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 34433
