Ще боледувам дълго от тъга.

Ще ходя като сомнамбул между дърветата,

очите ми ще бъдат пълни със листа,

а кожата ми ще е грапава – като кора.

Ще боледувам дълго от тъга.

Ще се усмихвам, без да виждам хората,

очите ми ще гледат в синева,

а всъщност ще се взират зад реалността

на дните

ще търсят силуета ти

в крило на птица,

в залеза,

в пречупващия светлината прах

на пеперуда,

в извивката на клон,

люлян от вятъра,

в умората на цъфнал цвят...

Ще нарисувам много плачещи лица,

защото няма да искам да пиша за тъгата,

ще скъсам крещящите им устни,

а после, в тишина ще слушам как дъжда

ми шепне скъсаните думи...

Накрая –

пак ще ни спася.

Ще те намеря,

после ще намеря себе си.

Тогава ще направя пак света

такъв,

че да ни има в него...

***

Днес боледувам от тъга,

чета и мисля, взирам се в нощта

на всички философии, теории и хипотези,

строя мостове между тях,

руша, градя, промъквам се, пълзя

и търся онова, което ще ме доведе до тебе...

Днес боледувам от тъга, но вече знам,

че времето не е стрела, която ни убива.

Разлагам го – безумен блян –

и търся в съставните му кванти

пътеките ни разпилени.

Разстилам го

в безброй размерности,

разгръщам го,

разлиствам го…

И листите му се отронват –

безброй възможности

непропилени.

Пролуките към тях са много –

ще вървя през всичките.

Разложена като вълна се скитам

в раздуващите се балони

на нови светове, интерферирам

сама със себе си,

мигрирам през плътта им –

изчезвам, появявам се, анихилирам,

разпръсквам се сдвоена,

вплитам се –

частица,

бит,

вселена...