Унгарската окупация на Видин (1365-1369)

През пролетта на 1365 г. войските на унгарския владетел Лайош I (1342–1382) нахлуват в териториите на Видинското царство. Макар това нашествие да е само продължение на експанзионистичната политика на Унгария в зоната на Средния Дунав и Балканите, е намерен удобен предлог действията да бъдат аргументирани на тогавашната дипломатическа сцена. Този предлог е турската помощ, която търновският самодържец Иван Александър (1331-1371) използва при последната си война срещу император Йоан V Палеолог (1341–1391).

Според британският проф. Норман Хаусли самият Лайош смята, че се намира „на предния фронт на християнската Свещена война, като отблъска литовците и техните татарски съюзници, отвоюва Сърбия и част от България за католическата църква, защитава италианските земи на Светия престол от неговите врагове – гибелините, а през последните години на своето управление организира защитата на Балканите срещу османските турци“. В този контекст може да получим психологически профил на унгарския владетел, който да обясни неговите действия в България през 1365 г.

Унгарският крал Лайош I

Видин пада на 2 юни 1365 г., териториите подвластни на града са окупирани от унгарците, а владетелят Иван Срацимир (1356–1396), който е и последният останал жив син на Иван Александър от първия му брак с Теодора Бесараб е отведен като пленник в хърватската крепост Хумник. Тази агресия на унгарците спрямо изконни български земи отравя българо-унгарските отношения за години напред и диктува следващите ходове на цар Иван Александър, който посвещава цялото си внимание на отвоюването на града, което успява да постигне през 1369 г. Междувременно българите в окупираното Видинско царство имат нещастието да бъдат подложени на целенасочена политика за приобщаването им към католицизма.

Докато Иван Александър търси начини чрез които да възстанови българския контрол над Видин и да спаси сина си от унгарски плен, в Буда през зимата на 1366 г., се осъществява дипломатическа среща на високо равнище между крал Лайош I и ромейският император Йоан V. Византийският василевс се надява на силна западна подкрепа в борбата срещу турците и вижда в унгарския владетел този, който може да му я осигури. Цената на западната подкрепа обаче е извънредно висока – признаването на върховенството на римския папа от цариградската патриаршия в рамките на условията, установени по времето на Втория Лионски събор от 1274 г.

Константинополската общественост е дълбоко против подобна унизителна отстъпка, но Йоан V е склонен на преговори, след като на карта е заложено самото оцеляване на империята. Една беседа на Йоан VI Кантакузин (1347–1354), от 1367 г. с папския легат Павел, ни кара да се запитаме дали наистина Византия е готова да плати цената за западната подкрепа срещу османските турци. Според Йоан VI, по време на преговорите от самия император е изискано да приеме католическо кръщение. Подобно възмутително условие, поставено на властващия василевс на Източната Римска империя е нечуван прецедент.

Макар Йоан V да е бил склонен на доста отстъпки за да постигне сключването на уния и единение между църквите на Изтока и Запада, както личи от уверенията на неговото пратеничество до папа Урбан V (1362–1370) в Авиньон, приемането на католическо кръщение се превръща в капката, която прелива чашата на търпението на василевса. Така или иначе византийско-унгарските преговори не довеждат до нищо.
 

По време на съществуването на Второто българско царство българските взаимоотношения с Рим са изцяло под знака на изгодата. Българските суверени започват да смятат себе си за наследници на Източната Римска империя и да се възприемат като единствени и пълноправни защитници на православната вяра. Именно заради това католическото кръщение на Иван Срацимир и неговата съпруга Анна се възприемат като сериозен удар. Сред българите имало подчертан негативизъм спрямо догматичните и обредните отклонения на „латинския“ Запад.

Съдбата на Иван Срацимир обаче е само първия признак за безпрецедентния опит на унгарския владетел Лайош I да привлече към лоното на Римската църква колкото е възможно по-голяма част от населението на окупираното Видинско царство. Същинското начало на тази политика е поставено през есента на 1365 г., когато папа Урбан V учредява две католически епископски катедри на българска територия. Едната била именована Видинска архиепископия, а другата – Преславска архиепископия. Войските на Търновското царство успяват да осуетят унгарските амбиции за учредяването на епископия в Преслав, но окупираните територии на Видин скоро посрещат привиканите от Босненския викариат на Францисканския орден проповедници. Техният избор не е случаен – от момента на своето основаване през 1340 г., Босненският викариат води неспирна борба за приобщаването към Римската църква, както на представители на местните еретически движения като богомилството, така също и на „православните схизматици“. В контекста на тази си дейност босненските францисканци набират богат опит, който могат да приложат и във Видинско под закрилата на унгарската корона.

Макар групата да се състои само от осем души, резултатите от дейността им са впечатляващи. За техните дела във Видин и неговите територии съдим по писмото на генералния предстоятел на Францисканския орден Марко от Витербо, който съдел за събитията по недостигнали до съвремието писма на Лайош I и на босненския викарий Франциск от Флоренция. Според Марко от Витербо, само за период от 50 дни осемте францискански монаси, изпратени във Видинско покръстили наново повече от 200 000 души.

И за да не възникне съмнение относно този брой, по кралската заповед на Людовик всички покръстени били поименно вписани в официален списък. По сметките на същия Марко от Витербо покръстените 200 000 души не съставлявали дори 1/3 част от цялото население само на Видинското царство и прилежащите му земи. Трудно бихме могли да се доверим на подобни цифри, още повече след преминаването на поне две вълни от чумната епидемия известна като Черната смърт през Балканите в средата на XIV в., но това са данните, които според Марко от Витербо са били предствени в официален унгарски държавен документ.

Иван Срацимир

Според доц. Александър Николов счита, че мира е оставал само на хартия. Имаме впечатления от българската антилатинска книжнина от XIII в., която остро осъжда ромеите за това, че Константинопол пада в латински ръце, както и самите латинци за това, че са осквернили великия град. Едва ли може да се съмняваме, че приемането на религиозната доктрина на католицизма във Видинско не е процес, който би се осъществил по мирен път. Според доц. Николов анализът на папската кореспонденция с унгарския крал през разглеждания период, може да разкрие едно нарастващо ожесточение към „източните схизматици, които дори са разглеждани като част от един конгломерат, съставен главно от еретици и неверници.“

Като едно от доказателствата за неособено мирното приемане на католицизма във Видинско може да се счита една заповед на крал Лайош от 20 юли 1366 г. до благородниците и жителите на банатските комитати Крашов и Кеве. Тя постановява отвеждането на всички православни свещеници и техните семейства, заедно с цялото им движимо имущество на указаното им от комеса Бенедикт Химфи място. Може да се заключи, че и в тези земи на унгарската корона, които граничат с новоучреденото Видинско банство и са обитавани от многобройно православно население от сръбски, влашки и български произход, трябва да се разиграе познатият „доброволен“ процес на масово налагане на католицизма. Чрез тези твърди мерки кралят явно се надява да укрепи унгарската власт в югоизточните предели на своята държава и да унифицира в религиозно отношение твърде пъстрото по етнически произход местно население.

Доказателства за начинанието по повторно покръстване на населението във Видинско получаваме и от Йоан V, който е принуден да прекара във Видин няколко месеца през есента на 1366 г., тъй като Иван Александър отказва да го пропусне през своите домени. Според едно писмо на седмия викарий на Босна Бартоломео де Алверна, Йоан V одобрява начинанието на францисканците, тъй като според него „…добре прави кралят, че кръщава тези славяни, понеже те не следват нито гръцкото, нито римското вероизповедание“.

Подобно на писмото на Марко от Витербо, в което се говори за над 200 000 души, покръстени наново в рамките на само 50 дена, официално писмо на папа Урбан V до Лайош I от юли 1368 г. също описва приобщаването на „много хиляди схизматици и от двата пола към Римската църква“. Доколко тези данни отговарят на истината е невъзможно да се твърди със сигурност. През месец февруари на следващата 1369 г. войските на влашкия войвода Владислав Бесараб слагат край на унгарската окупация на Видин. През есента на същата година градът отново е в български ръце.

Отвоюването на Видин слага край и на францисканската мисия там. Някои от францисканците успяват да се спасят с бягство, но петима са заловени и екзекутирани. Един от тях е убит веднага след падането на града, докато другите били обезглавени по-късно на брега на река Дунав. Известно време след смъртта си, духовниците биват канонизирани от Римската църква и обявени за мъченици на вярата.

Събитията от периода 1365-1369 г., разиграли се в Северозападните български земи раздухват тлеещия негативизъм спрямо Западната църква и унгарците като изразители на нейната политика за приобщение на православното население. То се осъществява без подбиране на средствата, включително натиск върху православното духовенство и грубо незачитане на православните църковни тайнства. Именно от този период датират и най-старите съхранени български и сръбски копия на антилатински по характер сборници, създаването на които е и разбираем отговор на католическия пропаганден натиск. На пръв поглед гибелта на петимата минорити, чиято памет през следващите векове била почитана от ордена им на 12 февруари, сякаш трябва да сложи край на всякакви по-нататъшни опити за проникване на католическото влияние в тези краища. По ирония на съдбата, през XVII в. именно северозападните български предели стават обект на възобновената римска пропаганда, а грижливо поддържаната памет за страданията на францисканските мъченици се превръща в средство за обосноваване на реалните или въображаемите права и претенции на Папството и Хабсбургската империя в централните и източните предели на отдавна завладения от османците Балкански полуостров.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гюзелев, В. Папството и българите през Средновековието; София; 2009 г.

История на България в четиринадесет тома; том III; София; 1982 г.

Каймакамова, М.; Идеята „Търново – нов Цариград: Трети Рим“ през XIII – XIV в.; Bulgaria Mediaevalis, vol.3; 2012 г.; София

ЛИБИ, том V; София; 2001 г.

Николов, А.; Между Рим и Константинопол; София; 2016 г.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?  Съгласявам се email адресът ми да бъде съхранен с цел изпращане на информационен бюлетин и маркетингови съобщения *


  Веселин Асенов Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Източник: https://bulgarianhistory.org/ungarska-okupacia-vidin/