На 3 май 1945 година в залива Любек в Балтийско море (трагедията влиза в историята като потъването на лайнера "Cap Arcona")

, авиацията на британските ВВС атакува германски кораби с пленници от концентрационните лагери. Сред убитите от британските бомби има представители на повече от 25 националности, местни жители не само на СССР, но и на САЩ, Британия, Германия, Франция, Канада, Италия, Чехия, Полша, евреи, балтийски и скандинавски страни, Гърция, Сърбия и други. Останките им продължават да изплават на брега в продължение на няколко десетилетия, разказва историкът Дмитрий Хохлов. Морето продължава да споделя страшната плячка още четвърт век. Последният скелет е изхвърлен на брега през 1971 година.
Британските военни, преследвайки политически цели, в началото на май 1945 година жестоко унищожават германски кораби с няколко хиляди беззащитни военнопленници от нацистки концентрационни лагери, повечето от които са съветски военнопленници, а по-късно британците се подиграват с оцелелите от тях граждани на Съветския съюз.
През 60–те и 70–те години широката общественост за първи път осъзнава трагедията от 3 май 1945 година благодарение на публикации в СССР и в чужбина.
В материалите на кореспонденцията на Министерството на държавната сигурност на СССР с администрацията на упълномощения съвет на министрите на СССР за репатриране на съветски граждани през 1949 година е намерено писмо, написано от един от преките участници в трагедията през май 3, 1945, Василий Саломаткин (1919-1999), което става важен документ за разследването на престъплението на британците.
На 3 май британските войски се приближават до град Нойщат близо до Любек и предявили капитулация до обяд. Нойщад приема. Тогава британците искат и капитулация на корабите със затворници, но SS-командването им отхвърля искането. В отговор британската авиация излита с голям брой самолети и започва да бомбардира трите кораба ...

Внезапно се появиха самолети. Ясно видяхме техните маркировки. "Това са британците! Вижте, ние сме свои! Ние сме затворници от концентрационния лагер!" – викахме и махахме с ръце. Свалихме си шарените шапки на лагерници и сочехме раираните си дрехи, но нямаше състрадание към нас. Британците започнаха да хвърлят напалм към треперещия и изгорял "Cap Arcona". При следващия подход самолетите се спуснаха, сега се намираха на разстояние 15 м от палубата, ясно виждахме лицето на пилота и си мислехме, че няма от какво да се страхуваме. Но тогава бомби паднаха от корема на самолета … Някои паднаха на палубата, други паднаха във водата … картечници стреляха по нас и тези, които скочиха във водата. Водата около телата на давещите се зачерви от кръвта им", разказва спомените си Бенджамин Джейкъбс в The Dentist of Auschwitz.
263–та ескадрила, командвана от Мартин Румболт, първа атакува "Cap Arcona". Всеки от осемте самолета носи по осем бомби. Всичките 64 удариха в кораба.
Затворниците на палубата свалят долните си бели ризи и започват да ги размахват, давайки знак на английските пилоти, че корабът се предава. Но британските пилоти, като фашистките, не обръщат внимание на бялото знаме на кораба, не обръщат внимание на развяванията на хората на палубата, продължават да бомбардират корабите
 

Следващият боен подход е направен от 198–ма ескадрила на Джони Болдуин. Пет самолета атакуват военния кораб "Германия", четири – "Тилбек". "Тиелбек" пръв потъва, само 20 минути след успешната атака. Крушенците, които са на повърхността на морето, са довършени с картечници. В резултат на това оцеляват само около 50 членове на екипажа и охраната и около 50 затворници.
"На около километър от мястото на потъването на кораба "Cap Arcona" се появиха торпедни катери. Когато ги видяхме, се втурнахме да плаваме към тях, мислейки, че ще ни вземат и спасят. Оказа се обратното. Войниците на лодките стояха и стреляха но плаващите с автомати и картечници. Съдбата ме спаси от смъртта, тъй като не успях да плувам по-близо до лодката, както другите, а бях на около 400 метра от катерите", пише Саломаткин в писмото си. "Като видях такова нещо, обърнах се назад и поех посоката към брега".
"Застреляхме ги във водата с 20–милиметрови оръдия", спомня си по–късно Алан Вайс, един от пилотите от 193–та ескадрила на британските военновъздушни сили. "Това беше кошмар, но ние получихме заповедта и я изпълнихме. Такава е войната!".
Зад гърба на Съветския съюз Съединените щати и Британия са имали и други интереси, освен съкрушаването на Нацистка Германия, за които историкът разказва в други статии

По онова време Чърчил пише на министъра на външните си работи Идън : "Считам за приоритет Монтгомъри да вземе Любек възможно най-скоро … Пристигането ни в Любек преди руските приятели от Щетин ще ни спаси от много спорове в бъдеще" :
"Тази история още веднъж потвърждава аксиомата, че е невъзможно да се скрие истината – рано или късно тя ще стане известна. Историята на войната се състои от много различни по мащаби трагедии. Колко още такива трагедии могат да останат неизвестни, ако няма кой да остави спомени за тях устно или някъде в архива в документ" – казва историкът 

"По отношение на мащаба потъването на "Кап Аркона" се счита за четвъртото по брой на жертвите морско бедствие в историята на човечеството", подчертава той. Други два по-малки кораба с концлагеристи са "Тилбек" и "Дойчланд".
А по отношение на жертвите и тонажа това е най-голямата "победа"на Британия във Втората световна война. На 3 май това се случи, а на 4 май германците се предават на фелдмаршал Монтгомъри.
Морските регистри показват, че 5 524 души са загинали на борда на "Кап Аркона".

https://ria.ru/20210503/anglichane-1730957339.html
https://bg.greatplainsparanormal.com/6472971-cap-arkona-german-titanic-alternative-view