Постинг
06.06.2014 13:32 -
Философията
Автор: kvg55
Категория: Забавление
Прочетен: 2371 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 07.08.2015 00:20
Прочетен: 2371 Коментари: 0 Гласове:
7
Последна промяна: 07.08.2015 00:20
06.06.2014г.
Философията – Основен въпрос на философията и главни направления в нея.
В днешното динамично, превратно и трудно за живеене за обществено мислещия човек време, заниманието с философия изглежда странно и в известен смисъл даже глупаво и безполезно губене на време за масата "здравомислещи" българи, за които материалните облаги и плътски наслади са единствено ценни и предпочитани, и за които задълбоченото мислене по въпросите на битието е свързано с главоболие. Днес у нас е време повече на действието, отколкото на мисленето. Балансът между тези две човешки дейности е нарушен – често действието изпреварва мисленето, а мислещите хора са пасивни, слаби, уморени и дори отчаяни и остават изолирани от обществените процеси. И резултатът от този дисбаланс е налице – незавидното състояние на обществото и държавата. Все пак умът е даден на човека за да премисля предварително последствията от своята дейност, а не да осъзнава тягостно резултатите от поредната си глупава постъпка. Не за следващите мимолетните си страсти и желания хора-еднодневки, за които мъдростта се състои в количеството консумирани материални удоволствия е предназначено това писание, а за любознателните, които искат да проникнат по-надълбоко от повърхността в явленията и процесите и за които освен телесни има и духовни удоволствия, като усвояването на ново знание, прозрението на определена истина и формулирането на своя собствена мисъл за действителността, усвояването на науката философия, а не простото житейско философстване, тоест придобиването на мъдрост. Такова е и значението на самата дума философия в европейската наука, която ще имаме предвид по нататък, говорейки за философията. Значението – от древногръцки език – "филео" (φιλεῖν) – обичам и "софиа" (σοφία) – мъдрост, което означава любов към мъдростта. Разбира се, буквалният смисъл на думата "философия" съвсем не ни дава представа за предмета, съдържанието и задачите й като наука. Това може да стане като се разгледа развитието й през вековете и връзките й с другите науки и се сравнят нейните особености с другите форми на обществено съзнание в процеса на това развитие. Сходството на философията с другите науки е, че както те, така и тя изучава света и представлява форма на определено научно знание. Знаем какъв е предметът и какво знание ни дават математиката, физиката, химията, биологията, медицината, историята, филологията, юриспруденцията, психологията, естетиката. Тези и всички други науки изучават и придобиват знание за определени отделни страни на света. Особеното, което отличава философията от останалите частни науки е, че тя не изучава отделни страни на света, а света като цяло. Философията разкрива общото, което лежи в основата на всички предмети, явления и процеси. Тя дава знание за общите закони, на които е подчинено всяко движение и развитие. В този смисъл философията е научен мироглед, метод за изследване на действителността, тоест философията е система от общо научно знание за природата, човешкото общество и отделния човек, неговото мислене и практическа дейност. Като мироглед философията се явява методология за специалните науки, осветлявайки пътят им на развитие и в същото време самата тя се обогатява от тяхните научни постижения. Предметът на всички науки е обективната действителност, но специалните науки изучават отделни страни от нея, а философията изучава съвкупните нейни проявления.
На различните етапи в своето развитие философията се е занимавала с различни въпроси. При възникването си в древна Гърция философията представлява една всеобемаща съвкупност от общи и частни знания за света. Древните вече притежавали определени математически, физически, астрономически, медицински и други знания, които донякъде с изключение на медицината не били оформени в отделни, специални науки и влизали в обхвата и състава на философията. През средновековието в природните науки настъпил застой, познанието изцяло било обърнато към бога и тълкуването на светото писание, а философията била заменена с богословието. След Възраждането, с възникването и развитието на капитализма и все по-голямото овладяване на природните сили (вятъра, водата и парата), с разширяване потребностите на материалното производство, което все повече изисквало знания за природата, се дал тласък за развитие на природните науки – физиката, особено на механиката, химията, математиката, а по-късно и на биологията. Развитието на корабоплаването, Великите географски открития и последвалият ги разцвет на търговията тласнали много напред математиката, астрономията и географията.
Дотогава природните науки се занимавали главно със събиране на факти, данни и с тяхното систематизиране и класифициране. Изучавало се частното, а философията под името Натурфилософия (естествена философия, философия на природата) се опитвала да обобщи, установи и разкрие връзката между събраните от частните науки знания.
Със зараждането на мощното духовно движение на Просвщението, действителността постепенно измествала бога и религията от съзнанието и мисленето на все повече замогващата се материално буржоазия. Хората започнали да си задават въпроси и да търсят отговори за себе си и за обществото, в което живеят, възникнало философското течение хуманизъм. Век-два по-късно се родили енциклопедистите и енциклопедизмът – онези светли умове, които обладавайки почти цялото натрупано до тях научно знание подготвиха идейно Великата френска буржоазна революция – едно доказателство, че нищо не може да спре прогресивното развитие на човешкия ум, на отделния човек и на цялото човечество.
През деветнадесети век основните природни науки вече придобиват съвремения си вид и се отделят от философията, всяка конкретна наука намира своето място в общата система от научни знания. Така съществувалата до тогава натурфилософия, която се опитвала да създаде общата картина на природата става излишна и изчезва като наука. Домарксовата философия също достига класическата си форма в произведенията на Имануел Кант, Йохан Готлиб Фихте, Георг Вилхелм Фридрих Хегел и Лудвиг Андреас фон Фойербах. Според обществено-икономическите етапи на развитие на човешкото общество, развитието на западноевропейската философия може да се раздели така : антична философия, средновековна философия, буржоазна философия и марксистка философия.
Всички явления и предмети, които наблюдаваме и с които се сблъскваме в света около нас и вътре в нас биват два вида – те са или материални, или са идеални. Други няма или поне все още не са открити. Материални са предметите и процесите във външния, в заобикалящия ни свят – планетите, звездите, вятърът, дъждът, сградите, другите хора и сътвореното от тях. Идеални са протичащите в нашето съзнание процеси – нашите и на всеки човек мисли, идеи, емоции и чувства. Отношението на хората, включително и на философите към тези два вида пределно широки понятия – материално и идеално, които понятия обхващат и изчерпват всичко намиращо се и съществуващо в света, определя мирогледа им, тоест философското им отношение към света.
Въпросът "Кое е първично, изначално, предвечно : природата, материята, битието или обратно, мисълта, идеята, съзнанието?" е основният въпрос на философията. Природата ли е сътворила съзнанието или съзнанието сътворява природата? Този въпрос са си задавали философите от дълбока древност та до днес и са давали и обосновавали в трудовете си различни отговори. Този въпрос е основна отправна точка и разделителна линия. Отношението на мисленето към битието като основен въпрос на философията стои в основата на всеки научен мироглед и като такъв от неговото разрешаване зависят отговорите на всички въпроси, с които се занимават и останалите науки.
Според това как разрешават основния въпрос на философията, какъв отговор дават за отношението на съзнанието към битието, философите биват материалисти и идеалисти, а философските учения, които те следват се делят на следните две основни направления – материализъм и идеализъм. Това реално деление във философията съществува още от дълбока древност с възникването на самата наука и всички съществуващи съвременни философски течения и школи явно или прикрито принадлежат към едно от тези две основни философски направления, каквото и да си мислят и говорят привържениците им.
Материалистите и материализмът приемат, че природата съществува вечно, че никой не е сътворил заобикалящия ни свят и обясняват този свят, изхождайки от самия него, без да се осланят на каквито и да било свръхестествени сили, намиращи се извън материалната действителност. За материалистите битието определя съзнанието.
Освен, че признават първичността на материята, материалистите считат, че светът се развива по обективни, независещи от съзнанието закони, на които са подчинени всички предмети, явления и процеси в заобикалащия човека свят. За материалистите общите закони, по които се развива битието и които изследва философията, са също така реални, каквите са и частните природни закони, изследвани от частните науки.
Изявени материалисти са древногръцките философи Демокрит и Епикур, френските материалисти-енциклопедисти Ламетри, Холбах и Дидро, немският философ-материалист Лудвиг Андреас фон Фойербах.
По друг начин разрешават основния философски въпрос идеалистите и идеализмът. Те приемат за първооснова и съзидател на света духът, идеята, съзнанието. За тях идеалното е преди природата и е независимо от нея. За идеалистите битието се определя от идеята, духът или човешкото мислене.
Основополагащи идеалисти във философията са древногръцкият философ Платон, английският философ Бъркли и германските философи Имануел Кант и Георг Вилхелм Фридрих Хегел.
Идеалистите различно разрешават основния философски въпрос и според това разрешаване те се разделят на субективни идеалисти и обективни идеалисти, а философските учения съответно биват субективен идеализъм и обективен идеализъм.
Субективните идеалисти приемат за първично човешкото съзнание. Според тях всичко съществуващо съществува само и единствено в човешките усещания, представи, понятия. Като отричат съществуването на обективния свят и считат предметите и вленията за съвкупност от усещания, представи и идеи, субективните идеалисти отричат и обективната закономерност, по която се развива светът.
Другото направление на идеализма е обективния идеализъм. Въпреки че допускат съществуването на обективна закономерност в света, обективните идеалисти смятат за първично духът и идеята, тоест нематериалното, които съществуват извън човека и природата, независимо от тях и са тяхни създатели.
Освен въпроса, кое е първично – мисленето или битието, основният въпрос на философията съдържа и една втора страна – как човешкото съзнание се отнася към заобикалящия ни свят, способно ли е човешкото мислене да познае действителния свят?
Материализмът приема, че светът съществува обективно, независимо от съзнанието на човека и се отразява от съзнанието посредством сетивата. Следователно материалистите признават светът за познаваем от човешкото съзнание посредством сетивата и органа на това съзнание – мозъка.
Идеализмът няма единно становище за познаваемостта на света. Едни идеалистически философски школи признават познаваемостта на света, други – не, но всички те са единни в отрицанието си към начина, по който материализмът смята света за познаваем – чрез отразената в човешките сетива материална действителност. За идеалистът Платон начинът да се познае действителността и истината е, като човек изолира сетивата си и си спомни това, което неговата "безсмъртна душа" е наблюдавала преди в "отвъдния свят на идеите", в "идеалния свят". Идеалистът Хегел разглежда познанието като самопознание на "абсолютната идея", която твори материалния свят и в човека познава самата себе си. Сред философите идеалисти има такива, които поставят под съмнение познаваемостта на света (скептицизъм), а други въобще отричат това. Философското направление, което отрича възможността за постигане на достоверно знание по какъвто и да е начин, било наречено агностицизъм, от гръцкото "а" (ἀ) – не и "гносис" (γνῶσις) – знание. Такива са субективните идеалисти, за които светът съществува само в усещанията на човека.
Философите от различни школи и от двете основни направления във философията от древността та до наши дни са използвали два различни и противостоящи си метода за изследване на действителността. Те са подхождали към предметите, процесите и явленията или метафизически, или диалектически.
В историята на философията думата "метафизика", от гръцки "мета" (μετά) – след и "физика, природа" (φυσικά), е имала различни значения. Възникнала е като обозначение на философските съчинения на Аристотел. По времето на Хегел придобива съвременното си значение – метод на познанието, който разглежда предметите и явленията като неизменни и неразвиващи се, незабелязвайки тяхната взаимна връзка и зависимост с други предмети и явления, пренебрегвайки тяхната вътрешна противоречивост и противоречията помежду им.
Противоположен на метафизическия метод на познание е диалектическия метод на познание, "диалектика" (διαλεκτική) – изкуство да се разговаря и беседва. Много философи до Хегел са били диалектици, особено древногръцките, но Хегел е най-великият диалектик, защото заедно с Йохан Готлиб Фихте е формулирал и обяснил законите на диалектиката, макар и идеалистически – за Хегел "абсолютната идея" е творец на действителността и в човека постига и завършва своето самопознаване. Диалекгическият метод на познание разглежда предметите, явленията и тяхните отражения в съзнанието на човека, понятията, във взаимна връзка помежду им, в движение – във възникване, противоречиво развитие и отмиране, изчезване. И най-важното, за диалектиката всички предмети и явления са вътрешно противоречиви.
Знаем, че всяка наука, за нуждите на своето предназначение се ползва от общи понятия наричани категории, които са в логическа връзка помежду си. Такива понятия са число и множество в математиката, вектор и скалар във физиката, атом и молекула в химията, клетка и организъм в биологията, диагноза и болест в медицината, стока, стойност и пари в икономиката. Категориите, от които се ползва философията в процеса на придобиване на философски знания са най-общите понятия, които се използват от която и да било частна наука. Такива най-общи понятия, които образуват категориината система на науката философия са закон, закономерност, същност и явление, причина и следствие, необходимост и случайност, съдържание и форма, възможност и действителност, материя, пространство, време, съзнание, движение и покой, количество и качество, противоречие, отрицание, мислене, отражение, частно и общо, битие, сетивно и рационално, абстрактно и конкретно, логическо и историческо, относително и абсолютно, обективна истина, формална и диалектическа логика.
Философските категории, които са едновременно и логически категории, защото, както казахме философията е мироглед, начин на мислене, възприемане и познаване на света, изразяват най-общите връзки между предметите и явленията на действителността, но общото изучаване на света не може и не бива да замества конкретното му изучаване от специалните науки. Както вече казах, философското знание осветлява и ръководи работата на частните науки, а в знанието на частните науки философията намира практическо потвъждение за правилността на използвания от нея метод. Съдържанието на философските категории се съдържа частично в понятията, които използват частните науки. Дори някои понятия са общи за философията и частните науки, каквото например е понятието "време", което се използва и от физиката, при която обаче то има конкретен смисъл, за разлика от абстрактното философско понятие "време". Други такива общи понятия са ползваните от медицината понятие "съзнание" и от химията "количество".
Така че, философията не е наука, стояща над другите науки и още по-малко междинно звено между науката и теологията, каквито теории съществуват, защото тя изучава същия свят, който изучават и частните науки, както вече беше казано. Науката не може да съществува без теоретическо мислене, защото смисълът й е не просто да описва предметите и явленията, а да ги обяснява, и тъй като философията е и мироглед, то тя снабдява частните науки с онова правилно мислене, което прави работата на специалните науки ползотворно и в което е основната й връзка с тях. Затова съвременната философия стои редом с останалите науки в пантеона на човешкото знание. Редом, но все пак първа измежду равните.
Философията – Основен въпрос на философията и главни направления в нея.
В днешното динамично, превратно и трудно за живеене за обществено мислещия човек време, заниманието с философия изглежда странно и в известен смисъл даже глупаво и безполезно губене на време за масата "здравомислещи" българи, за които материалните облаги и плътски наслади са единствено ценни и предпочитани, и за които задълбоченото мислене по въпросите на битието е свързано с главоболие. Днес у нас е време повече на действието, отколкото на мисленето. Балансът между тези две човешки дейности е нарушен – често действието изпреварва мисленето, а мислещите хора са пасивни, слаби, уморени и дори отчаяни и остават изолирани от обществените процеси. И резултатът от този дисбаланс е налице – незавидното състояние на обществото и държавата. Все пак умът е даден на човека за да премисля предварително последствията от своята дейност, а не да осъзнава тягостно резултатите от поредната си глупава постъпка. Не за следващите мимолетните си страсти и желания хора-еднодневки, за които мъдростта се състои в количеството консумирани материални удоволствия е предназначено това писание, а за любознателните, които искат да проникнат по-надълбоко от повърхността в явленията и процесите и за които освен телесни има и духовни удоволствия, като усвояването на ново знание, прозрението на определена истина и формулирането на своя собствена мисъл за действителността, усвояването на науката философия, а не простото житейско философстване, тоест придобиването на мъдрост. Такова е и значението на самата дума философия в европейската наука, която ще имаме предвид по нататък, говорейки за философията. Значението – от древногръцки език – "филео" (φιλεῖν) – обичам и "софиа" (σοφία) – мъдрост, което означава любов към мъдростта. Разбира се, буквалният смисъл на думата "философия" съвсем не ни дава представа за предмета, съдържанието и задачите й като наука. Това може да стане като се разгледа развитието й през вековете и връзките й с другите науки и се сравнят нейните особености с другите форми на обществено съзнание в процеса на това развитие. Сходството на философията с другите науки е, че както те, така и тя изучава света и представлява форма на определено научно знание. Знаем какъв е предметът и какво знание ни дават математиката, физиката, химията, биологията, медицината, историята, филологията, юриспруденцията, психологията, естетиката. Тези и всички други науки изучават и придобиват знание за определени отделни страни на света. Особеното, което отличава философията от останалите частни науки е, че тя не изучава отделни страни на света, а света като цяло. Философията разкрива общото, което лежи в основата на всички предмети, явления и процеси. Тя дава знание за общите закони, на които е подчинено всяко движение и развитие. В този смисъл философията е научен мироглед, метод за изследване на действителността, тоест философията е система от общо научно знание за природата, човешкото общество и отделния човек, неговото мислене и практическа дейност. Като мироглед философията се явява методология за специалните науки, осветлявайки пътят им на развитие и в същото време самата тя се обогатява от тяхните научни постижения. Предметът на всички науки е обективната действителност, но специалните науки изучават отделни страни от нея, а философията изучава съвкупните нейни проявления.
На различните етапи в своето развитие философията се е занимавала с различни въпроси. При възникването си в древна Гърция философията представлява една всеобемаща съвкупност от общи и частни знания за света. Древните вече притежавали определени математически, физически, астрономически, медицински и други знания, които донякъде с изключение на медицината не били оформени в отделни, специални науки и влизали в обхвата и състава на философията. През средновековието в природните науки настъпил застой, познанието изцяло било обърнато към бога и тълкуването на светото писание, а философията била заменена с богословието. След Възраждането, с възникването и развитието на капитализма и все по-голямото овладяване на природните сили (вятъра, водата и парата), с разширяване потребностите на материалното производство, което все повече изисквало знания за природата, се дал тласък за развитие на природните науки – физиката, особено на механиката, химията, математиката, а по-късно и на биологията. Развитието на корабоплаването, Великите географски открития и последвалият ги разцвет на търговията тласнали много напред математиката, астрономията и географията.
Дотогава природните науки се занимавали главно със събиране на факти, данни и с тяхното систематизиране и класифициране. Изучавало се частното, а философията под името Натурфилософия (естествена философия, философия на природата) се опитвала да обобщи, установи и разкрие връзката между събраните от частните науки знания.
Със зараждането на мощното духовно движение на Просвщението, действителността постепенно измествала бога и религията от съзнанието и мисленето на все повече замогващата се материално буржоазия. Хората започнали да си задават въпроси и да търсят отговори за себе си и за обществото, в което живеят, възникнало философското течение хуманизъм. Век-два по-късно се родили енциклопедистите и енциклопедизмът – онези светли умове, които обладавайки почти цялото натрупано до тях научно знание подготвиха идейно Великата френска буржоазна революция – едно доказателство, че нищо не може да спре прогресивното развитие на човешкия ум, на отделния човек и на цялото човечество.
През деветнадесети век основните природни науки вече придобиват съвремения си вид и се отделят от философията, всяка конкретна наука намира своето място в общата система от научни знания. Така съществувалата до тогава натурфилософия, която се опитвала да създаде общата картина на природата става излишна и изчезва като наука. Домарксовата философия също достига класическата си форма в произведенията на Имануел Кант, Йохан Готлиб Фихте, Георг Вилхелм Фридрих Хегел и Лудвиг Андреас фон Фойербах. Според обществено-икономическите етапи на развитие на човешкото общество, развитието на западноевропейската философия може да се раздели така : антична философия, средновековна философия, буржоазна философия и марксистка философия.
Всички явления и предмети, които наблюдаваме и с които се сблъскваме в света около нас и вътре в нас биват два вида – те са или материални, или са идеални. Други няма или поне все още не са открити. Материални са предметите и процесите във външния, в заобикалящия ни свят – планетите, звездите, вятърът, дъждът, сградите, другите хора и сътвореното от тях. Идеални са протичащите в нашето съзнание процеси – нашите и на всеки човек мисли, идеи, емоции и чувства. Отношението на хората, включително и на философите към тези два вида пределно широки понятия – материално и идеално, които понятия обхващат и изчерпват всичко намиращо се и съществуващо в света, определя мирогледа им, тоест философското им отношение към света.
Въпросът "Кое е първично, изначално, предвечно : природата, материята, битието или обратно, мисълта, идеята, съзнанието?" е основният въпрос на философията. Природата ли е сътворила съзнанието или съзнанието сътворява природата? Този въпрос са си задавали философите от дълбока древност та до днес и са давали и обосновавали в трудовете си различни отговори. Този въпрос е основна отправна точка и разделителна линия. Отношението на мисленето към битието като основен въпрос на философията стои в основата на всеки научен мироглед и като такъв от неговото разрешаване зависят отговорите на всички въпроси, с които се занимават и останалите науки.
Според това как разрешават основния въпрос на философията, какъв отговор дават за отношението на съзнанието към битието, философите биват материалисти и идеалисти, а философските учения, които те следват се делят на следните две основни направления – материализъм и идеализъм. Това реално деление във философията съществува още от дълбока древност с възникването на самата наука и всички съществуващи съвременни философски течения и школи явно или прикрито принадлежат към едно от тези две основни философски направления, каквото и да си мислят и говорят привържениците им.
Материалистите и материализмът приемат, че природата съществува вечно, че никой не е сътворил заобикалящия ни свят и обясняват този свят, изхождайки от самия него, без да се осланят на каквито и да било свръхестествени сили, намиращи се извън материалната действителност. За материалистите битието определя съзнанието.
Освен, че признават първичността на материята, материалистите считат, че светът се развива по обективни, независещи от съзнанието закони, на които са подчинени всички предмети, явления и процеси в заобикалащия човека свят. За материалистите общите закони, по които се развива битието и които изследва философията, са също така реални, каквите са и частните природни закони, изследвани от частните науки.
Изявени материалисти са древногръцките философи Демокрит и Епикур, френските материалисти-енциклопедисти Ламетри, Холбах и Дидро, немският философ-материалист Лудвиг Андреас фон Фойербах.
По друг начин разрешават основния философски въпрос идеалистите и идеализмът. Те приемат за първооснова и съзидател на света духът, идеята, съзнанието. За тях идеалното е преди природата и е независимо от нея. За идеалистите битието се определя от идеята, духът или човешкото мислене.
Основополагащи идеалисти във философията са древногръцкият философ Платон, английският философ Бъркли и германските философи Имануел Кант и Георг Вилхелм Фридрих Хегел.
Идеалистите различно разрешават основния философски въпрос и според това разрешаване те се разделят на субективни идеалисти и обективни идеалисти, а философските учения съответно биват субективен идеализъм и обективен идеализъм.
Субективните идеалисти приемат за първично човешкото съзнание. Според тях всичко съществуващо съществува само и единствено в човешките усещания, представи, понятия. Като отричат съществуването на обективния свят и считат предметите и вленията за съвкупност от усещания, представи и идеи, субективните идеалисти отричат и обективната закономерност, по която се развива светът.
Другото направление на идеализма е обективния идеализъм. Въпреки че допускат съществуването на обективна закономерност в света, обективните идеалисти смятат за първично духът и идеята, тоест нематериалното, които съществуват извън човека и природата, независимо от тях и са тяхни създатели.
Освен въпроса, кое е първично – мисленето или битието, основният въпрос на философията съдържа и една втора страна – как човешкото съзнание се отнася към заобикалящия ни свят, способно ли е човешкото мислене да познае действителния свят?
Материализмът приема, че светът съществува обективно, независимо от съзнанието на човека и се отразява от съзнанието посредством сетивата. Следователно материалистите признават светът за познаваем от човешкото съзнание посредством сетивата и органа на това съзнание – мозъка.
Идеализмът няма единно становище за познаваемостта на света. Едни идеалистически философски школи признават познаваемостта на света, други – не, но всички те са единни в отрицанието си към начина, по който материализмът смята света за познаваем – чрез отразената в човешките сетива материална действителност. За идеалистът Платон начинът да се познае действителността и истината е, като човек изолира сетивата си и си спомни това, което неговата "безсмъртна душа" е наблюдавала преди в "отвъдния свят на идеите", в "идеалния свят". Идеалистът Хегел разглежда познанието като самопознание на "абсолютната идея", която твори материалния свят и в човека познава самата себе си. Сред философите идеалисти има такива, които поставят под съмнение познаваемостта на света (скептицизъм), а други въобще отричат това. Философското направление, което отрича възможността за постигане на достоверно знание по какъвто и да е начин, било наречено агностицизъм, от гръцкото "а" (ἀ) – не и "гносис" (γνῶσις) – знание. Такива са субективните идеалисти, за които светът съществува само в усещанията на човека.
Философите от различни школи и от двете основни направления във философията от древността та до наши дни са използвали два различни и противостоящи си метода за изследване на действителността. Те са подхождали към предметите, процесите и явленията или метафизически, или диалектически.
В историята на философията думата "метафизика", от гръцки "мета" (μετά) – след и "физика, природа" (φυσικά), е имала различни значения. Възникнала е като обозначение на философските съчинения на Аристотел. По времето на Хегел придобива съвременното си значение – метод на познанието, който разглежда предметите и явленията като неизменни и неразвиващи се, незабелязвайки тяхната взаимна връзка и зависимост с други предмети и явления, пренебрегвайки тяхната вътрешна противоречивост и противоречията помежду им.
Противоположен на метафизическия метод на познание е диалектическия метод на познание, "диалектика" (διαλεκτική) – изкуство да се разговаря и беседва. Много философи до Хегел са били диалектици, особено древногръцките, но Хегел е най-великият диалектик, защото заедно с Йохан Готлиб Фихте е формулирал и обяснил законите на диалектиката, макар и идеалистически – за Хегел "абсолютната идея" е творец на действителността и в човека постига и завършва своето самопознаване. Диалекгическият метод на познание разглежда предметите, явленията и тяхните отражения в съзнанието на човека, понятията, във взаимна връзка помежду им, в движение – във възникване, противоречиво развитие и отмиране, изчезване. И най-важното, за диалектиката всички предмети и явления са вътрешно противоречиви.
Знаем, че всяка наука, за нуждите на своето предназначение се ползва от общи понятия наричани категории, които са в логическа връзка помежду си. Такива понятия са число и множество в математиката, вектор и скалар във физиката, атом и молекула в химията, клетка и организъм в биологията, диагноза и болест в медицината, стока, стойност и пари в икономиката. Категориите, от които се ползва философията в процеса на придобиване на философски знания са най-общите понятия, които се използват от която и да било частна наука. Такива най-общи понятия, които образуват категориината система на науката философия са закон, закономерност, същност и явление, причина и следствие, необходимост и случайност, съдържание и форма, възможност и действителност, материя, пространство, време, съзнание, движение и покой, количество и качество, противоречие, отрицание, мислене, отражение, частно и общо, битие, сетивно и рационално, абстрактно и конкретно, логическо и историческо, относително и абсолютно, обективна истина, формална и диалектическа логика.
Философските категории, които са едновременно и логически категории, защото, както казахме философията е мироглед, начин на мислене, възприемане и познаване на света, изразяват най-общите връзки между предметите и явленията на действителността, но общото изучаване на света не може и не бива да замества конкретното му изучаване от специалните науки. Както вече казах, философското знание осветлява и ръководи работата на частните науки, а в знанието на частните науки философията намира практическо потвъждение за правилността на използвания от нея метод. Съдържанието на философските категории се съдържа частично в понятията, които използват частните науки. Дори някои понятия са общи за философията и частните науки, каквото например е понятието "време", което се използва и от физиката, при която обаче то има конкретен смисъл, за разлика от абстрактното философско понятие "време". Други такива общи понятия са ползваните от медицината понятие "съзнание" и от химията "количество".
Така че, философията не е наука, стояща над другите науки и още по-малко междинно звено между науката и теологията, каквито теории съществуват, защото тя изучава същия свят, който изучават и частните науки, както вече беше казано. Науката не може да съществува без теоретическо мислене, защото смисълът й е не просто да описва предметите и явленията, а да ги обяснява, и тъй като философията е и мироглед, то тя снабдява частните науки с онова правилно мислене, което прави работата на специалните науки ползотворно и в което е основната й връзка с тях. Затова съвременната философия стои редом с останалите науки в пантеона на човешкото знание. Редом, но все пак първа измежду равните.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 34430
