Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.07.2012 15:52 - Коментари(и) :
Автор: kvg55 Категория: Забавление   
Прочетен: 791 Коментари: 0 Гласове:
0



18.07.2012г.
Миналата седмица изрових от кашоните с книги у дома една книга, за която знаех, че я имам, но не знаех къде се намира – Народопсихология на българите, Антология, под общата редакция на проф. Минчо Драганов, доктор на философските науки, Издателство на Отечествения фронт София, 1984г. Отново прочетох и си припомних неща, които съм чел преди близо тридесетина години и някои от които ми се видяха също така и толкова съвременни, съдейки от подчертаните редове, както и при първото четене. Удивих се отново, какви проникновени народопсихолози сме имали, открили и описали трайни и характерни национални черти на българина и българското общество, които не могат да бъдат обвинени в каквито и да са манипулации, присъщи на днешните социолози и ”народопсихолози”. И се запитах, от всичките последни наши управници, никой ли не прочете и не разбра писанията на тези автори та с думи, личен пример и политически действия да възпре лошите черти и прояви у българина и подкрепи и насърчи добрите.
Един Тодор Панов, с когото започва последният раздел на книгата – Развитие на българската народопсихология до средата на ХХ век, разсъждавайки за разпадането на патриархалното семейство, явно цитирайки нечий думи, защото текстът е поставен в кавички, пише следното : ”На толкова души едно огнище, една синия. Седнемо на синията, гледаш цела войска; едеш благо, мед ти пада на сърцето. Весело ти, весело. Дойде сбор, тръшкат се секи час ягнета, а трапезата се и не дига. Гумното пълно със госкье; свирките и не престаят, орото играе ли играе. Погледаж дзипил (скочил) и дедо фанал се у орото па дзупа ли дзупа!
Тогава имаше и срам. Да срещнеш старець и да му се неотбиеш, или да мине и да му не станеш! А сеги! Сеги, остави се ...
Така беше додека беше дедо жив. Он умре и бащевете ни се разделиа ...
А па на работа! Идеш сам с жена си: работиш, работиш, спор нема, све си на едно място. Прибереш се късно, нема уготвено, нема умесено, море нема кой огинь да ти стъкне; айде сега: клади огинь, готви, праи качамак; станало некое време, голема вечера. Седнеш да едеш и тамо не връви. Ти глъташ, а то се запречва у гърлото; ти едеш, а то еде извътре; ”клъчищата те запречила и те души! Ете това докарва делбата; тая пуста делба. Ете, оти нема веселба, ете оти нема берекет, ете оти сеги е толко немоча ... ”.
След този изразителен текст, продължавайки разсъжденията си за патриархалното българско семейство като среда за ”сформирането на колективната душа на българина” Панов заключава : ”... тук се съчетават поразително хармонично колективизма с най-свободния индивидуализъм: българинът не търпи над себе си тирания и сам не я упражнява; крайната, понякога до престъпност достигаща толерантност е основна черта на българския характер”.
Българинът е способен да се труди колективно и това му качество не е резултат от колективизацията на селското стопанство осъществена в социалистическа България, а е рожба на патриархалното българско семейство, което много добре са забелязали и народопсихолозите ни. Способността на българина за колективен труд не отмира с неизбежното разпадане на патриархалното семейство, което е само една форма за нейното проявление. Тази негова способност по-късно се прелива в други форми – Земеделски производствени кооперации, както и потребителни кооперации у нас е имало още преди Девети септември, преди създаването на ТКЗС-та. И тази форма за обработване на земята особено в полупланинските и планински райони на страната, където почвата е по-неплодородна, е най-подходящата за България, което не беше осъзнато от теоретиците на прехода, които наложиха връщането на нивите в реални граници повсеместно. Връщане, което беше извършено не по-малко насилствено и освен това определено безмозъчно в сравнение с кооперирането. Но докато за процеса на кооперирането има основателни икономически причини, за декооперирането основанията са единствено политически, т. е. по-малко съществени и значими ,от което и да е икономическо основание.
За най-гнилото и развалено място на днешното ни общество – политическия и партиен живот, Тодор Панов пише : ”... българските партии, които въобще в нищо не знаят мярка ...” и по нататък : ”Днес болшинството от партийните шефове у нас и, ако можем така да се изразим, ”главния щаб на партията” са хора, които мечтаят само за власт и постоянно само за власт; обикновеният сюжет на техните сънища е министерско кресло, цилиндър, автомобил, министерски вагон и за всички тия тъй много желани неща те са готови да продадат и на дявола своята чест, душата си и всичко каквото биха им поискали ... ... Па и какво от това, че България щяла да изчезне, щом той ще стане мшнистър? Помислете си – министър! И стремят се тъй страстно към министерското кресло не за да реформират страната, не за да подобрят условията на народния живот, не и за да прокарат всичките свои програмни обещания, за които не рядко публично са говорили, – всичко това и да се изпълни някога, става между другото, – а поради непреодолимото желание да разбогатеят, да ограбят гдето и колкото може, да удовлетворят своите лични амбиции и, ползувайки се от своята власт, да преследват явно и тайно своите политически противници”. Та така. Може да е писано преди близо сто години, в антологията е посочена годината 1914,  но си е почти баш така и сега.
По нататък в цитираният до тук труд ”Психология на българския народ” Тодор Панов прави и други, съвпадащи с днешната българска действителност констатации.
За демократизма на българите смята, че това е ”... една от основните черти на националния характер, а при известно разумно направление тя ще стане най-могъщият стимул за нашето културно развитие, стига само да не бъде преобърната в демагогичност, към което се стремят съвременните наши партии, както леви, така и десни”. За политическите номади ще каже, че ”бидейки бедни, не си позволяват раскоша да имат определени политически убеждения, или по-право, да принадлежат само към една партия”. Само материалният интерес движи скачащите като бълха по юрган от партия в партия политически перекендета. Според него ”Съвременното училище се грижи да даде на своите питомци всичко друго, само не и интелигентност”, след което по-пространно се спира на патентованата (дипломираната) сган, обсебила обществено-политическия и партиен живот. А за бъдещето на самите политически партии е категоричен : ”Лично ние не вярваме, че българските партии могат да се обновят, да се възродят. Те са твърде много развратени, твърде безнравствени, съвестта им е твърде много очернена ...”. Естествено, имат се предвид партиите, които малко или много са били във властта. И така в част ХVІ. Основни черти на българския характер стига до едно заключение, което днес се потвърждава винаги след поредните парламентарни избори, а именно : ”Българинът, без съмнение, е умен, методичен, предпазлив, а понякога до известна степен и лукав. Но именно облягайки се на своята хитрост и на своя здрав ум, той твърде често не може да предвиди и най-простите неща и остава излъган за голямо свое учудване и за учудването на другите”. След всеки акт на парламентарни избори най-напред излъгани и разочаровани са управляващите, ”неочаквано” загубили притежаваната власт – Костов, Сакскобургготски и Станишев; сега наред да бъде разочарован е Борисов и ние не бива да му откажем това заслужено удовлетворение, а след управляващите, в продължение на целият мандат на новите управляващи, постоянно излъгани са по-голямата част от избирателите.
Какво означава и на какво се дължи това съвпадение и припокриване на възгледите за общественият ни живот на Тодор Панов и на трезвомислещите наши съвременници, отстоящи стотина години едни от други във времето?
Икономическата контрареволюция налетяла ни от 1992 година насам породи нездрави икономически отношения и условия аналогични на тези в началото на миналия век, но в по-изтънчена форма. Контрареволюция, защото в края на 1989-та година страната ни се нуждаеше от радикална политическа реформа в посока пълна идейна и политическа свобода и повишаване качеството и рентабилността на икономиката, технологичното й преструктуриране и обновяване, като съзнателна целенасочена човешка дейност и в никакъв случай от всеобхватна приватизация и стихийното, достигащо до безумие изоставяне на пазари и бандитско разграбване на националното материално богатство.
Контрареволюция и още за това, че реституцията в повечето случаи беше във вреда на общият интерес. Но то затова и има независещи от волята и желанията на човека обективна действителност и обективно историческо движение и развитие, определящи човека като такъв; в противен случай, ако човекът не е ограничен от обективните материални условия на своя живот и действителността зависеше изцяло от субективните му желания, то хората нямаше да са хора, а щяха да се зоват богове.

Днес страната ни е поразена от същият обществен и индивидуален маразъм, завладял  целият континент в навечерието на Европейската война, довела до нова социална подредба на света – разпадането на империи и погиването на монархии, родила нов социален строй и нови държави; пречистила за кратко обществото от натрупалите се в него противоречия с цената на милиони човешки жертви и страдания, и довела до още по-голяма трагедия – Втората световна война.
Сега обществото и то целокупното световно човечество отново е навързало и продължава да навързва противоречия, чието разрешаване предстои и може би в най-скоро време. От съзнателната активна борба на масите за разоръжаване и мир, която борба през последните тридесетина години затихна до изчезване, изключително зависи разрешаването на световните социални противоречия да стане без масови човешки жертви и кръвопролитие, както е бивало в миналото. Най-обезпокоително и дълбоко е отстъплението от тази борба в западните страни и особено в us-общността, където в резултат от кризата възникнаха дълбоко разтърсващи обществото социални конфликти, на които един от пътищата за временно разрешаване се явява и войната. Антимилитаризмът и пацифизмът са много по всеобхватни и влиятелни в Западна Европа, отколкото в САЩ, което прави тази страна постоянен източник за провокиране на въоръжени конфликти. А на човечеството му предстои тежък изпит за зрелост по тази тема. Изходът от изпита зависи от съзнателността на народите и водачите им и подпалвачът на двете световни войни Германия, която засега се държи мъдро и отговорно. Не се държи обаче така Япония, която папагалски подкрепя САЩ в международните им хулигански перчения.
Що се отнася до нас, радващо е, че и българите полека-лека, бавно и колебливо излизат от махмурлука на прехода, разкъсват лепкавата идеологическа паяжина на  лъжедемократите и лъжепатриотите, и отново започват да осъзнават себе си и да търсят своето място в новата подредба на света. За България от изключително важно значение, предвид исторически сложилите се отношения е, как ще се развият тези отношения и как ще се разрешат натрупаните през демократичният ни период противоречия с Русия. На ”демократите”, които с доста често измислени доводи теглят страната ни далече от Русия и мислят, че това се приема и одобрява от народа, препоръчам да прочетат разказът ”Негостолюбиво село” от Иван Вазов. Народният поет не може да бъде заподозрян в манипулации или измислици, защото е доказал реалистичните и фактически основи на литературното си творчество и още повече, защото разказът е част от сборника разкази с недвусмисленото заглавие ”Видено и чуто”. В контекста на правените съпоставки за народопсихологията на българското общество, описаната в разказа случка съвсем закономерно може да се окаже и твърде съвременна.
Това за международните ни работи. А що се отнася до вътрешните ни работи, какво следва да се прави, най-добре го е казал друг един велик народопсихолог – Иван Хаджийски – във великата ”Оптимистична теория за нашия народ” : ”Изходът е един: България трябва дя стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това?

За нас английският път е изключен. (И us-американският също – добавям). Няма да мине много, и той ще бъде изключен и за самата Англия, когато след освобождението на колониите британският лъв клекне сам върху мъгливия си остров. Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпределение на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност”.
И когато народът съумее да излъчи и изведе отпреде си истинските свои народни водачи, пътят му в бъдещето ще е по-лек и успешен. Когато народното съзнание е равно и неподвижно като блато, то няма нужда от водачи, защотото не се движи наникъде. Тогава всеки отделен индивид е зает с индивидуалното решаване на отделните се индивидуални си проблеми. Раздвижи ли се обаче в решаване на възникналите пред него обществени въпроси, народното съзнание дава простор за обществена изява на съставляващите го индивидуалности в интерес на обществото.
И развитието на този процес, в крайна сметка следва да доведе до диктуване на политическият дневен ред от обществото на политиците – свобода на изявите в Интернет, опазване на природата, справедливост във връзка с цените на горивата и електроенергията, оставките на държавни чиновници, министри, премиерът и правителството, борба за разоръжаване и мир и прочие, според каквито актуални проблеми възникнат за разрешаване.     




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kvg55
Категория: Забавление
Прочетен: 649229
Постинги: 297
Коментари: 3369
Гласове: 17036
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930