Постинг
28.05.2011 17:01 -
Коментари(и) :
Автор: kvg55
Категория: Забавление
Прочетен: 773 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.06.2011 16:53
Прочетен: 773 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 04.06.2011 16:53
28.05.2011г.
Голям смях, като че ли, от доста време се носи в Родината. В телевизора, по вестниците, във форумите и блоговете, общо казано в публичното пространство и най-вече в политическото. Автори и публика се надпреварват да остроумничат със слова и картинки. Предимно интелигентно, но има и доста злобни подмятания. Главно в Неговата градинка (Ти засади ли си картофите?) и по посока запад-изток за международната градина.
Като отворихме дума за международното положение, то и ”великите” сили са стара болежка на българина, още от времето на дядо Либен, хаджи Генчо и Ганковото кафене. Нещо като хроничен ревматизъм на мозъка. Не се лекува. При промяна в международния климат болките се изострят и страданията са големи. Изпитали сме го на собствените ни и в собствените ни глави.
А международното положение е доста бурно и променливо напоследък, и то недалече от нас. А започва да става и весело : демократизаторите дотолкова се улисаха, че подпалиха килимчето и на грузинеца, а той не е политически тиранин; да те пази Бог от приятелски огън.
Българинът обича да гледа в работите на другите страни и народи – да ги обсъжда и да се сравнява с тях. Не сме изолирани, живеем в общество – естествено е да вземаме пример и да даваме акъл. Само че, някак си глупаво е да се интересуваме повече от хремата на ”великите”, отколкото от собствената ни смъртоносна пневмония. И когато повече мислиш за чуждите дела, изоставяш своите. Вярно, зависими сме от ”великите” сили и то много. Но сега е векът на свободата и много народи се освободиха или се освобождават от всякакви притесняващи ги зависимости. Кога съзнателно, кога принудително. Понякога сполучливо, понякога не съвсем. Но най-важно е, както за отделния човек, така и за даден народ да се освободят от зависимостите вътре в себе си, които ги правят несвободни и им пречат и ги спъват в развитието им напред. То е и най-трудно, защото е свързано със самопознание и съпътстващото го признание за разни нелицеприятни неща, от които най-болезнено за самопознаващият се е признанието на извършените от него глупости. След това освобождаването от външните зависимости може да е и по-лесно.
Философското, т.е. научното определение за свободата е като осъзнатата от човека обективна необходимост. Човек е свободен да взема всякакви решения, но само взетите с познаване и в съответствие с обективната действителност решения водят до постигане на заложените в тях цели. Всеки един може да вземе решение за кандидатирането си на изборен политически пост, както и да го направи. Само че, ако неговото решение не е взето с познаване, т.е. в съответствие със създадената от управляващите политически партии обективна практика за избиране на депутати, кметове, съветници и прочие изборни политически длъжности, успех няма да има. Да се сещате някой независим, т.е. неподкрепен от политическа партия, а само от непартийно организирани идейни съмишленици кандидат да е бил избиран?
Завъртяхме се в омагьосаният кръг на тъжната ни изборна действителност, затова нека се върнем към смеха, който понякога избива и в кикот.
Публиката се смее и кикоти, а го отнасят министри и други по-дребни държавни вредители. Е, и публиката го отнася, но по друг параграф.
На театралната сцена не знам как е, на политическата видно е така : когато главните актьори преиграят, публиката се смее и прекратяват трудовите договори на актьорите втори клас; в учрежденията на властта, където работят най-сериозните и отговорни хора в държавата, се разиграват водевили и оперети.
Напоследък смехът се сгъсти някак върху гърба на Премиера, министрите Му и парламентарният партньор. То е така, защото усилено работят, т.е и грешат. Колкото повече работиш, толкова по-вероятно е и да сгрешиш.
Когато различни хора, които не се и познават, се смеят на едни и същи управници за едни и същи грешки (по-точно е да се каже глупости) означава, че в главите на смеещите се витаят едни и същи мисли, и колкото повече се увеличава масата на смеещите се на едни и същи обществени глупости, толкова повече смехът се превръща в материална сила способна да промени действителността. За смеещите се е ясно : смехът ги прави по-здрави и удължава животът им. На обществото смехът помага то да оцелее. А тези, над които се смеем? Те би трябвало да се замислят и да се поправят. Затова да им дадем команда : Свободно! Поправи се! И да ги освободим от заеманите обществени постове за да се поправят на определените за това места.
Всички гледаме действителността с очи и я чуваме с уши. Наблюдаваме едни и същи личности и събития с различни очи и уши, а ги възприемаме не само различно, а понякога и еднакво. Когато повечето хора възприемат една публична личност еднакво, то тя е това и такава, каквато те я виждат, а не каквато тя си мисли че е. В обществото човек зависи от преценките и мненията на другите, той е това, което е в представите им, другото е нездраво лично въображение. Нездраво въображение могат да имат и повече хора, и когато такива преобладават в обществото, налице е масово обезумяване, общество с нездраво въображение, така да се каже.
Те, нашите управници, все още се имат за велики, а на нас избирателите ни се виждат вече смешни. Виждат ни се смешни, защото в интелектуално и морално отношение безвъзвратно са изостанали от избирателите си, по-напред са само с материалното богатство. Не познават и не разбират проблемите им, а още повече им липсват идеи как да ги решават. Знаят и умеят най-добре само да се преизбират от мандат в мандат. Смешни са, защото се държат глупаво и неадекватно на действителността и не отговарят на нашите представи за ръководители. И като такива те не ни водят към прогрес и по-добро. Един зависим човек, било с външни или с вътрешни зависимости, въобще един несвободен човек е неспособен да защитава други интереси, освен интересите на тези, от които е зависим. Все пак при наличие на силен характер външната зависимост може да бъде прекъсната, чрез публичното и обявяване или по друг начин. Възможно е силният характер, съчетан с изключителен интелект и други подходящи качества, да съумее да балансира между зависимостта си и интересите на обществото. Личности с такива способности сред нашите управници обаче не се забелязват.
Трагично за цялото общество е, когато обществената фигура е зависима от собствените си пороци и страсти. И абсолютно неизбежно е разпадането и на властимащите личности, и на обществото, при зависимост и ограниченост от собственото им невежество – на личностите и на обществото. Тогава и едните и другите стават пионки и маши на враждебни тям интереси, защото не осъзнават разумно действителността, което от своя страна е причина за липсата на разумни идеи за промяната й. Резултатът от дейността на подобни дейци винаги е противоположен на желания : искаш да затвориш един молитвен храм, а получаваш предложение за построяването на нови два; бориш се срещу зависимостта от един, а изпадаш в по-голяма зависимост от друг. Такива политически водачи тайничко се възхищават на Наполеон и други известни обекти за подражание от много пациенти, но са неспособни да го проумеят задълбочено, иначе щяха да знаят, че разстоянието от великото до смешното е само една крачка. Обобщено, това вече е казано по-накратко : Всеки народ си заслужава управниците. И затова, колкото по-смешни стават в очите на все повече хора, толкова по-бързо и по-лесно ще се освободим от присъствието на незаслужаващите ни управници на неподходящият за тях обществен пост.
Хубаво е, когато натрупаното напрежение и разочарование в обществото се разтоварват чрез смях. Това е признак, че отделният човек, народ, а и човечеството като цяло помъдряват и все повече се очовечават. Всеобщият смях дава надежди гражданската война, която се води между разума и безумието да приключи безкръвно. Ако сме се поне малко очовечили и поумняли, то гражданската война, а и всяка друга война, занапред не би трябвало да се свързват с разрушение, насилие и кръвопролитие. Даже войната като практика е време да изчезне от битието на човечеството. ”Доброволното договаряне” между индивидите е къде-къде по-цивилизовано, отколкото клането помежду им.
Историята ни показва, че смеещият се над човешките и обществените глупости и простотии човек, въобще човекът с усмихнато отношение към битието, е винаги по-добрият човек, по-човечният човек – Аристофан, Петроний, Омар Хаям, Джовани Бокачо, Джефри Чосър, Франсоа Вийон, Франсоа Рабле, Сервантес, Молиер, Волтер, Джонатан Суифт, Гоголь, Алеко, Светослав Минков, Чудомир, Марк Твен, Ярослав Хашек, Илф и Петров, Айнщайн, Херлуф Бидструп, Чарли Чаплин, Иван Славков и много други, та до съвременните смехотворци. Те, смеещите се на назадничавите обществени порядки творци са променили повече към по-добро човешкото съзнание, от сериозните и скучните.
”Човекът, който се смее”, причинно разбира се, е човекът на бъдещето. Именно той – смеещият се, а не присмиващият се.
Мислещите и смеещи се хора разбират света като ”... поле за културно съревнование между народите”, а не като гладиаторска арена, което е и човешкото разбиране за света. Колко по-приятна и спокойна за живеене можеше да бъде планетата ни, ако така наречените ”велики” сили имаха съзнанието и разбирането за света и за себе си на поне един от изброените по-горе велики мъдреци. А те са настръхнали, мрачно вглъбени в своите безкрайни ”велики” интереси, потребности и амбиции. При хората самоиронията, като завършен и съвършен израз на себепознаването, както и осъзнаването и зачитането интереса на околните са присъщи на големите. При държавите все още не е така – защото големите не зачитат интересите на малките; досаждат им с натрапеното си приятелство; притесняват ги с капризите си; използват ги за собствените си нужди : от евтина работна ръка и източник на суровини до опитни животни; мерят си големите интереси на тяхните малки територии. И в този смисъл излиза, че големите държави в лицето на своите ръководители все още не са дораснали в разбирането си на света до постигнатото от умствено елитните представители на човечеството. Което предполага нещо гнило в управлението на тези държави и в избора на управляващите ги, защото естествен природен закон е на върха на социалната йерархия да стои обществено мислещият интелект.
Какво остава тогава за малките народи и държави, които, както казахме, са зависими от ”великите” сили, и то много? Как малките и слаби страни и народи, които се самоуважават, разбира се, могат да противостоят на големите и силните, и как могат да защитят интересите си? – могат да противостоят само със смях и да защитят интересите си с ум и хитрост.
Притчата за Давид и Голиат не е измислена. Тя е извлечена от действителността.
Ние, като малък народ и малка страна, обобщавайки сто тридесет и две годишният ни съвременен държавническо-управленски опит, през смях и сълзи можем да кажем, че след управниците, които сме имали през този период, спокойно можем да я караме занапред и без управници. По-здрасвословно и по-евтино ще ни излезе.
Самоуправлението е най-съвършеното управление, защото е измислено от естеството. Природата се самоуправлява и затова най-естествено е и човешкото общество, като част от природата, да се самоуправлява. И докато го осъзнаем, винаги ще имаме нужда от някой като Него.
Голям смях, като че ли, от доста време се носи в Родината. В телевизора, по вестниците, във форумите и блоговете, общо казано в публичното пространство и най-вече в политическото. Автори и публика се надпреварват да остроумничат със слова и картинки. Предимно интелигентно, но има и доста злобни подмятания. Главно в Неговата градинка (Ти засади ли си картофите?) и по посока запад-изток за международната градина.
Като отворихме дума за международното положение, то и ”великите” сили са стара болежка на българина, още от времето на дядо Либен, хаджи Генчо и Ганковото кафене. Нещо като хроничен ревматизъм на мозъка. Не се лекува. При промяна в международния климат болките се изострят и страданията са големи. Изпитали сме го на собствените ни и в собствените ни глави.
А международното положение е доста бурно и променливо напоследък, и то недалече от нас. А започва да става и весело : демократизаторите дотолкова се улисаха, че подпалиха килимчето и на грузинеца, а той не е политически тиранин; да те пази Бог от приятелски огън.
Българинът обича да гледа в работите на другите страни и народи – да ги обсъжда и да се сравнява с тях. Не сме изолирани, живеем в общество – естествено е да вземаме пример и да даваме акъл. Само че, някак си глупаво е да се интересуваме повече от хремата на ”великите”, отколкото от собствената ни смъртоносна пневмония. И когато повече мислиш за чуждите дела, изоставяш своите. Вярно, зависими сме от ”великите” сили и то много. Но сега е векът на свободата и много народи се освободиха или се освобождават от всякакви притесняващи ги зависимости. Кога съзнателно, кога принудително. Понякога сполучливо, понякога не съвсем. Но най-важно е, както за отделния човек, така и за даден народ да се освободят от зависимостите вътре в себе си, които ги правят несвободни и им пречат и ги спъват в развитието им напред. То е и най-трудно, защото е свързано със самопознание и съпътстващото го признание за разни нелицеприятни неща, от които най-болезнено за самопознаващият се е признанието на извършените от него глупости. След това освобождаването от външните зависимости може да е и по-лесно.
Философското, т.е. научното определение за свободата е като осъзнатата от човека обективна необходимост. Човек е свободен да взема всякакви решения, но само взетите с познаване и в съответствие с обективната действителност решения водят до постигане на заложените в тях цели. Всеки един може да вземе решение за кандидатирането си на изборен политически пост, както и да го направи. Само че, ако неговото решение не е взето с познаване, т.е. в съответствие със създадената от управляващите политически партии обективна практика за избиране на депутати, кметове, съветници и прочие изборни политически длъжности, успех няма да има. Да се сещате някой независим, т.е. неподкрепен от политическа партия, а само от непартийно организирани идейни съмишленици кандидат да е бил избиран?
Завъртяхме се в омагьосаният кръг на тъжната ни изборна действителност, затова нека се върнем към смеха, който понякога избива и в кикот.
Публиката се смее и кикоти, а го отнасят министри и други по-дребни държавни вредители. Е, и публиката го отнася, но по друг параграф.
На театралната сцена не знам как е, на политическата видно е така : когато главните актьори преиграят, публиката се смее и прекратяват трудовите договори на актьорите втори клас; в учрежденията на властта, където работят най-сериозните и отговорни хора в държавата, се разиграват водевили и оперети.
Напоследък смехът се сгъсти някак върху гърба на Премиера, министрите Му и парламентарният партньор. То е така, защото усилено работят, т.е и грешат. Колкото повече работиш, толкова по-вероятно е и да сгрешиш.
Когато различни хора, които не се и познават, се смеят на едни и същи управници за едни и същи грешки (по-точно е да се каже глупости) означава, че в главите на смеещите се витаят едни и същи мисли, и колкото повече се увеличава масата на смеещите се на едни и същи обществени глупости, толкова повече смехът се превръща в материална сила способна да промени действителността. За смеещите се е ясно : смехът ги прави по-здрави и удължава животът им. На обществото смехът помага то да оцелее. А тези, над които се смеем? Те би трябвало да се замислят и да се поправят. Затова да им дадем команда : Свободно! Поправи се! И да ги освободим от заеманите обществени постове за да се поправят на определените за това места.
Всички гледаме действителността с очи и я чуваме с уши. Наблюдаваме едни и същи личности и събития с различни очи и уши, а ги възприемаме не само различно, а понякога и еднакво. Когато повечето хора възприемат една публична личност еднакво, то тя е това и такава, каквато те я виждат, а не каквато тя си мисли че е. В обществото човек зависи от преценките и мненията на другите, той е това, което е в представите им, другото е нездраво лично въображение. Нездраво въображение могат да имат и повече хора, и когато такива преобладават в обществото, налице е масово обезумяване, общество с нездраво въображение, така да се каже.
Те, нашите управници, все още се имат за велики, а на нас избирателите ни се виждат вече смешни. Виждат ни се смешни, защото в интелектуално и морално отношение безвъзвратно са изостанали от избирателите си, по-напред са само с материалното богатство. Не познават и не разбират проблемите им, а още повече им липсват идеи как да ги решават. Знаят и умеят най-добре само да се преизбират от мандат в мандат. Смешни са, защото се държат глупаво и неадекватно на действителността и не отговарят на нашите представи за ръководители. И като такива те не ни водят към прогрес и по-добро. Един зависим човек, било с външни или с вътрешни зависимости, въобще един несвободен човек е неспособен да защитава други интереси, освен интересите на тези, от които е зависим. Все пак при наличие на силен характер външната зависимост може да бъде прекъсната, чрез публичното и обявяване или по друг начин. Възможно е силният характер, съчетан с изключителен интелект и други подходящи качества, да съумее да балансира между зависимостта си и интересите на обществото. Личности с такива способности сред нашите управници обаче не се забелязват.
Трагично за цялото общество е, когато обществената фигура е зависима от собствените си пороци и страсти. И абсолютно неизбежно е разпадането и на властимащите личности, и на обществото, при зависимост и ограниченост от собственото им невежество – на личностите и на обществото. Тогава и едните и другите стават пионки и маши на враждебни тям интереси, защото не осъзнават разумно действителността, което от своя страна е причина за липсата на разумни идеи за промяната й. Резултатът от дейността на подобни дейци винаги е противоположен на желания : искаш да затвориш един молитвен храм, а получаваш предложение за построяването на нови два; бориш се срещу зависимостта от един, а изпадаш в по-голяма зависимост от друг. Такива политически водачи тайничко се възхищават на Наполеон и други известни обекти за подражание от много пациенти, но са неспособни да го проумеят задълбочено, иначе щяха да знаят, че разстоянието от великото до смешното е само една крачка. Обобщено, това вече е казано по-накратко : Всеки народ си заслужава управниците. И затова, колкото по-смешни стават в очите на все повече хора, толкова по-бързо и по-лесно ще се освободим от присъствието на незаслужаващите ни управници на неподходящият за тях обществен пост.
Хубаво е, когато натрупаното напрежение и разочарование в обществото се разтоварват чрез смях. Това е признак, че отделният човек, народ, а и човечеството като цяло помъдряват и все повече се очовечават. Всеобщият смях дава надежди гражданската война, която се води между разума и безумието да приключи безкръвно. Ако сме се поне малко очовечили и поумняли, то гражданската война, а и всяка друга война, занапред не би трябвало да се свързват с разрушение, насилие и кръвопролитие. Даже войната като практика е време да изчезне от битието на човечеството. ”Доброволното договаряне” между индивидите е къде-къде по-цивилизовано, отколкото клането помежду им.
Историята ни показва, че смеещият се над човешките и обществените глупости и простотии човек, въобще човекът с усмихнато отношение към битието, е винаги по-добрият човек, по-човечният човек – Аристофан, Петроний, Омар Хаям, Джовани Бокачо, Джефри Чосър, Франсоа Вийон, Франсоа Рабле, Сервантес, Молиер, Волтер, Джонатан Суифт, Гоголь, Алеко, Светослав Минков, Чудомир, Марк Твен, Ярослав Хашек, Илф и Петров, Айнщайн, Херлуф Бидструп, Чарли Чаплин, Иван Славков и много други, та до съвременните смехотворци. Те, смеещите се на назадничавите обществени порядки творци са променили повече към по-добро човешкото съзнание, от сериозните и скучните.
”Човекът, който се смее”, причинно разбира се, е човекът на бъдещето. Именно той – смеещият се, а не присмиващият се.
Мислещите и смеещи се хора разбират света като ”... поле за културно съревнование между народите”, а не като гладиаторска арена, което е и човешкото разбиране за света. Колко по-приятна и спокойна за живеене можеше да бъде планетата ни, ако така наречените ”велики” сили имаха съзнанието и разбирането за света и за себе си на поне един от изброените по-горе велики мъдреци. А те са настръхнали, мрачно вглъбени в своите безкрайни ”велики” интереси, потребности и амбиции. При хората самоиронията, като завършен и съвършен израз на себепознаването, както и осъзнаването и зачитането интереса на околните са присъщи на големите. При държавите все още не е така – защото големите не зачитат интересите на малките; досаждат им с натрапеното си приятелство; притесняват ги с капризите си; използват ги за собствените си нужди : от евтина работна ръка и източник на суровини до опитни животни; мерят си големите интереси на тяхните малки територии. И в този смисъл излиза, че големите държави в лицето на своите ръководители все още не са дораснали в разбирането си на света до постигнатото от умствено елитните представители на човечеството. Което предполага нещо гнило в управлението на тези държави и в избора на управляващите ги, защото естествен природен закон е на върха на социалната йерархия да стои обществено мислещият интелект.
Какво остава тогава за малките народи и държави, които, както казахме, са зависими от ”великите” сили, и то много? Как малките и слаби страни и народи, които се самоуважават, разбира се, могат да противостоят на големите и силните, и как могат да защитят интересите си? – могат да противостоят само със смях и да защитят интересите си с ум и хитрост.
Притчата за Давид и Голиат не е измислена. Тя е извлечена от действителността.
Ние, като малък народ и малка страна, обобщавайки сто тридесет и две годишният ни съвременен държавническо-управленски опит, през смях и сълзи можем да кажем, че след управниците, които сме имали през този период, спокойно можем да я караме занапред и без управници. По-здрасвословно и по-евтино ще ни излезе.
Самоуправлението е най-съвършеното управление, защото е измислено от естеството. Природата се самоуправлява и затова най-естествено е и човешкото общество, като част от природата, да се самоуправлява. И докато го осъзнаем, винаги ще имаме нужда от някой като Него.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 34372
