Постинг
28.04.2011 15:50 -
Коментари(и) :
28.04.2011г.
Политиците не само лъжат народа срещу заплащане, но и псувните, които получават в добавка, са им безплатни ... . Така е между политиците и по-голямата част от избирателите.
В предизборните кампании политиците обещават на народа (електората) да направят за неговото добруване и материален просперитет всичко, дори и невъзможното, защото знаят, че да обещаеш не означава и да дадеш. След като се докопат до желания държавен или общински пост изпълнението на дадените от тях обещания става проблемно. Изпълнението на обещаното е проблемно, не защото е неизпълнимо, поне за повечето обещания, а защото влиза в противоречие с поетите от политиците ангажименти. Между дадените обещания и поетите ангажименти има несъвместимост породена от различието в интересите на ”незначителната” част от избирателите, на които се разчита с гласовете си да избутат кандидата до заветния властови пост и ”значителната” част от избирателите, от които кандидатът е получил или предстои да получи материални благини. ”Незначителните” искат закони, които да създават благоприятна среда за ползотворен труд; искат закони, които да ги защитават от произвола на монополните компании и въобще на корпорациите, от кредитната политика на банките, от крадците, от разбойниците и бандитите; искат в близост до жилището си безплатни места за паркиране, спортни площадки, детски кътове с люлки и пързалки, и градинки с цветя, трева и дървета; искат тишина и спокойствие.
”Значителните” искат свобода за постигане на максимални финансови печалби, искат неспокойно общество, притеснявано от улична и всякаква престъпност, която добре продава застрахователни полици, охранителна техника и охранителни услуги; искат платени паркинги, бензиностанци и кръчми в непосредствена близост до потребителя – не за негово удобство, разбира се, а за да са по-близко до парите му.
И понеже е вредно за политическата им кариера да признаят публично конфликта на интереси, за оправдание след изборите политиците започват да празнодумстват и да словоблудстват.
А когато политиците празнодумстват и словоблудстват, народът псува ... . След като разбере, че е излъган един път преди изборите и втори път след изборите, като в резултат на първата лъжа политиците са вече и прилично заплатени – народът започва да псува. Така е между политиците и народа. А е така, защото, както казват футболните хора : ”Играеш толкова, колкото ти позволява противникът”, т. е. политиците лъжат толкова, колкото им позволяват избирателите. А как е между народа?
Когато бях малък, ученик в отделенията и в основните класове, имах един съселянин, който като срещнеше на улицата дете, го учеше да псува – на майка, на леля, както дойде. И след време, при друга среща, ако ученикът покаже знания, т. е. напсува, учителят му даваше левче – онова левче, с което можеше да си купиш двадесет вафли, обикновени, защото други не се продаваха; двадесет пакетчета с тиквени семки; двадесет лимонади или пет пакетчета ”Шоко”. Така е между народа, защото народът смята, че когато получи нещо, па било то и морално удовлетворение, трябва да си плати, защото достойният и почтен човек не понася да е длъжник.
Днес, след четиридесет и пет-петдесетина години, разсъждавайки върху образователната дейност на моят съселянин, си мисля, че неговото дело, освен познавателно, е имало много повече възпитателно значение. Все пак, тогава противореченето (отвръщането – за псувня не си и помисляй) от децата на възрастните не се никак приемаше, напротив – наказваше се, с пердах и заплахи от рода на : ”ще ти надупча езика с игла”; ”ще ти сложа курешка на езика”; ”ще ти натъркам езика с люта чушка”. Това дискриминационно отношение към децата не беше наложено от политическия режим, а една запазила се естествена вековна патриархална традиция. Така че, псуването от едно дете си беше проява на характер и свободомислие, и бунт срещу традицията. Така е било, и все още някъде е сред народа.
Двадесетина години вече нашите политици са длъжници на “незначителната” част от избирателите си, защото получават не морално удовлетворение, а материално подобрение, но не си плащат според обещанията. Моят съселянин даваше левче без да е обещавал, а политиците ни обещават, а не дават ... . И така ни принуждават да псуваме.
Когато сериозно си напсувал някого, ти най-малкото си го пратил на майната му, т. е. повече не искаш да имаш каквото и да е общо с него, ако не му мислиш нещо повече. Но когато, въпреки псувните, продължаваш да гласуваш за този политик или за тази партия означава, че подходът и отношението ти към политиците и избирането им са твърде лекомислени и несериозни. И ако перифразираме Емил Кротки, който е казал : ”Лекото отношение към живота го прави тежък.”, което знам и от собствен опит, можем да кажем, че лекото отношение към политиката и изборите ни прави живота тежък. Умният и отговорен човек винаги си тежи на мястото, а на глупавия и лекомислен се гледа с недоверие и пренебрежение. Политиците ни не са никак глупави и като гледат лековатото отношение на масата от избирателите към изборите, изразяващо се в неходене да се гласува или в безмозъчна подкрепа по митинги и събрания, се отнасят към тях твърде пренебрежително и неуважително. ”Който не уважава себе си, не го уважават и другите (Карамзин, Н. М.), и затова един уважаващ себе си индивид трябва да знае какво означава да не гласува или да гласува, и като гласува, какво очаква от избраника си.
Като неизпълняват обещанията си, политиците не ни уважават. А не ни уважават, защото виждат, че ние самите не се уважаваме, т. е. не си знаем интереса или не си го защитаваме. Даже нещо повече – въпреки лъжите им, продължаваме да ги слушаме и уважаваме, защото те умеят да защитават и удовлетворяват интересите си, тяхните лични интереси – не на избирателите, и непонятно защо, вземаме поведението им за пример и подражание.
И едва когато ние избирателите попитаме категорично политиците : Ти мен уважаваш ли ме?, било в кръчмата, било на улицата, тогава отношенията се изясняват и обществените работи може и да потръгнат.
Твърде тъжно стана написаното, да му се доспи на човек ... .
Наскоро прочетох, не помня къде точно, че за лъгането се изисквало малко повече умствен багаж от средностатистическият такъв. Така е, но това важи за сериозните лъжци. Сериозните лъжци лъжат преднамерено и с ясно определена тям цел. Освен това лъжейки, сериозните лъжци помнят какво са лъгали и винаги предвиждат най-малко един изход при неуспех на лъжата им, което изисква добра памет и способност за комбинативно мислене. Нашата политическа практика показва, че у повечето от нашите политици липсват дълбоки мисловни способности и процеси. Защото притиснати натясно, те започват да ни сливосват и насмитат най-безогледно и неадекватно, и вече от немай-къде изпълняват и по нещо от обещаното, ако се сетят какво са обещавали. И в този смисъл смятам, че никога не бива да се гласува за кандидати без чувство за хумор, защото те и да ни излъжат интелигентно не могат.
То е като при посещение на ресторант : ако си обслужен точно, си склонен да подминеш надписването на сметката и обратно – невнимателното отношение те кара да се заяждаш с персонала.
Политиците не само лъжат народа срещу заплащане, но и псувните, които получават в добавка, са им безплатни ... . Така е между политиците и по-голямата част от избирателите.
В предизборните кампании политиците обещават на народа (електората) да направят за неговото добруване и материален просперитет всичко, дори и невъзможното, защото знаят, че да обещаеш не означава и да дадеш. След като се докопат до желания държавен или общински пост изпълнението на дадените от тях обещания става проблемно. Изпълнението на обещаното е проблемно, не защото е неизпълнимо, поне за повечето обещания, а защото влиза в противоречие с поетите от политиците ангажименти. Между дадените обещания и поетите ангажименти има несъвместимост породена от различието в интересите на ”незначителната” част от избирателите, на които се разчита с гласовете си да избутат кандидата до заветния властови пост и ”значителната” част от избирателите, от които кандидатът е получил или предстои да получи материални благини. ”Незначителните” искат закони, които да създават благоприятна среда за ползотворен труд; искат закони, които да ги защитават от произвола на монополните компании и въобще на корпорациите, от кредитната политика на банките, от крадците, от разбойниците и бандитите; искат в близост до жилището си безплатни места за паркиране, спортни площадки, детски кътове с люлки и пързалки, и градинки с цветя, трева и дървета; искат тишина и спокойствие.
”Значителните” искат свобода за постигане на максимални финансови печалби, искат неспокойно общество, притеснявано от улична и всякаква престъпност, която добре продава застрахователни полици, охранителна техника и охранителни услуги; искат платени паркинги, бензиностанци и кръчми в непосредствена близост до потребителя – не за негово удобство, разбира се, а за да са по-близко до парите му.
И понеже е вредно за политическата им кариера да признаят публично конфликта на интереси, за оправдание след изборите политиците започват да празнодумстват и да словоблудстват.
А когато политиците празнодумстват и словоблудстват, народът псува ... . След като разбере, че е излъган един път преди изборите и втори път след изборите, като в резултат на първата лъжа политиците са вече и прилично заплатени – народът започва да псува. Така е между политиците и народа. А е така, защото, както казват футболните хора : ”Играеш толкова, колкото ти позволява противникът”, т. е. политиците лъжат толкова, колкото им позволяват избирателите. А как е между народа?
Когато бях малък, ученик в отделенията и в основните класове, имах един съселянин, който като срещнеше на улицата дете, го учеше да псува – на майка, на леля, както дойде. И след време, при друга среща, ако ученикът покаже знания, т. е. напсува, учителят му даваше левче – онова левче, с което можеше да си купиш двадесет вафли, обикновени, защото други не се продаваха; двадесет пакетчета с тиквени семки; двадесет лимонади или пет пакетчета ”Шоко”. Така е между народа, защото народът смята, че когато получи нещо, па било то и морално удовлетворение, трябва да си плати, защото достойният и почтен човек не понася да е длъжник.
Днес, след четиридесет и пет-петдесетина години, разсъждавайки върху образователната дейност на моят съселянин, си мисля, че неговото дело, освен познавателно, е имало много повече възпитателно значение. Все пак, тогава противореченето (отвръщането – за псувня не си и помисляй) от децата на възрастните не се никак приемаше, напротив – наказваше се, с пердах и заплахи от рода на : ”ще ти надупча езика с игла”; ”ще ти сложа курешка на езика”; ”ще ти натъркам езика с люта чушка”. Това дискриминационно отношение към децата не беше наложено от политическия режим, а една запазила се естествена вековна патриархална традиция. Така че, псуването от едно дете си беше проява на характер и свободомислие, и бунт срещу традицията. Така е било, и все още някъде е сред народа.
Двадесетина години вече нашите политици са длъжници на “незначителната” част от избирателите си, защото получават не морално удовлетворение, а материално подобрение, но не си плащат според обещанията. Моят съселянин даваше левче без да е обещавал, а политиците ни обещават, а не дават ... . И така ни принуждават да псуваме.
Когато сериозно си напсувал някого, ти най-малкото си го пратил на майната му, т. е. повече не искаш да имаш каквото и да е общо с него, ако не му мислиш нещо повече. Но когато, въпреки псувните, продължаваш да гласуваш за този политик или за тази партия означава, че подходът и отношението ти към политиците и избирането им са твърде лекомислени и несериозни. И ако перифразираме Емил Кротки, който е казал : ”Лекото отношение към живота го прави тежък.”, което знам и от собствен опит, можем да кажем, че лекото отношение към политиката и изборите ни прави живота тежък. Умният и отговорен човек винаги си тежи на мястото, а на глупавия и лекомислен се гледа с недоверие и пренебрежение. Политиците ни не са никак глупави и като гледат лековатото отношение на масата от избирателите към изборите, изразяващо се в неходене да се гласува или в безмозъчна подкрепа по митинги и събрания, се отнасят към тях твърде пренебрежително и неуважително. ”Който не уважава себе си, не го уважават и другите (Карамзин, Н. М.), и затова един уважаващ себе си индивид трябва да знае какво означава да не гласува или да гласува, и като гласува, какво очаква от избраника си.
Като неизпълняват обещанията си, политиците не ни уважават. А не ни уважават, защото виждат, че ние самите не се уважаваме, т. е. не си знаем интереса или не си го защитаваме. Даже нещо повече – въпреки лъжите им, продължаваме да ги слушаме и уважаваме, защото те умеят да защитават и удовлетворяват интересите си, тяхните лични интереси – не на избирателите, и непонятно защо, вземаме поведението им за пример и подражание.
И едва когато ние избирателите попитаме категорично политиците : Ти мен уважаваш ли ме?, било в кръчмата, било на улицата, тогава отношенията се изясняват и обществените работи може и да потръгнат.
Твърде тъжно стана написаното, да му се доспи на човек ... .
Наскоро прочетох, не помня къде точно, че за лъгането се изисквало малко повече умствен багаж от средностатистическият такъв. Така е, но това важи за сериозните лъжци. Сериозните лъжци лъжат преднамерено и с ясно определена тям цел. Освен това лъжейки, сериозните лъжци помнят какво са лъгали и винаги предвиждат най-малко един изход при неуспех на лъжата им, което изисква добра памет и способност за комбинативно мислене. Нашата политическа практика показва, че у повечето от нашите политици липсват дълбоки мисловни способности и процеси. Защото притиснати натясно, те започват да ни сливосват и насмитат най-безогледно и неадекватно, и вече от немай-къде изпълняват и по нещо от обещаното, ако се сетят какво са обещавали. И в този смисъл смятам, че никога не бива да се гласува за кандидати без чувство за хумор, защото те и да ни излъжат интелигентно не могат.
То е като при посещение на ресторант : ако си обслужен точно, си склонен да подминеш надписването на сметката и обратно – невнимателното отношение те кара да се заяждаш с персонала.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 34380
